Няколкото ми години опит в авиационната област и интензивните ми наблюдения провокираха раждането на Пилотната теория или както аз го наричам на The Pilot’s Report, защото все още не съм привела формулите и доказателствата в подкрепа на теорията.
Категории: есета
С прикачен етикет: есета, литературни
По време на посещението си в Бордо за Винекспо 2007 се отбихме и в Шато Мутон-Ротшилд в Пуяк. Поради прекалено личния характер на мнението ми за това шато, текстът за него беше изваден от статията за сп. Бакхус
Ако другите Premier Grands Crus от Бордо излъчват достолепие и въздържаност, Мутон-Ротшилд е крещящо, цветисто и поляризиращо. И не заради етикетите на вината, рисувани от най-известните художници на нашето време, заради въвеждането на бутилирането в шатото или заради безпрецедентното му повишаване в класификацията от 1855г. от втори в първи клас. В маркетингово отношение имението е късче Америка в Бордо, а не мога да си представя по-силна love-hate-връзка от тази Бордо-Америка.
В Мутон-Ротшилд няма никакъв проблем да посетите избата. Вие и още стотици други туристи от цял свят. Обаждате се, заявявате групата и хоп, даже виждате частния музей на Ротшилд с предмети на изкуството, свързани с винената култура, иначе неотворен за обществен достъп. На рецепцията на огромното имение ви разпределят в една от групите и турът започва. Първо ви набутват в една зала, в която гледате филма, с който баронеса Филипин дьо Ротшилд ви поздравява с добре дошли и накратко разказва историята на успеха на шатото. Подборът на думите и изразите в този филм е такъв, че да не остави съмнение колко велики са Ротшилд и техните вина. Някои от французите от нашата група, явно с малко повече якобинска кръв, не приемат особено добре филма.
Категории: вино · есета
С прикачен етикет: вино, професия, франция
Статията е написана за сп. “Бакхус” и може да бъде прочетена и на www.vinoto.com. Публикувам я и тук защото описва едни от най-интимните ми срещи с великолепието на френското вино, за осъществяването на които ще съм завинаги благодарна на моя партньор Венсан Алла.
Вторник, 19 юни 2007: Каберне совиньон излиза на сцената
Следващият ни ден започва прекалееено рано – трябва да съм готова в 7.30 часа. След около два часа път пристигаме в първото шато от днешната ни програма – Cos d’Estournel в Сен Естеф.
На старо гасконско наречие Cos означава „хълм от камъчета.“ Кос д’Естурнел със сигурност е най-екзотичното шато, което можете да видите не само във Франция, но може би и по света, а създателят му – Луи Гаспар д’Естурнел, известен още като Махараджата на Сен Естеф – е влязъл в историята като една от най-забележителните личности на своето време. Елементите на източна архитектура, с които е обсипано шатото, най-известни от които са пагодите, свидетелстват за търговията му с Индия и Занзибар. Английският и руски царски дворове, както и този на Наполеон III, но и интелектуалци като Стендал и Жюл Верн са били заклети почитатели на Кос д’Естурнел. Само две години след смъртта на собственика му – през 1855 година – Кос е класифицирано като 2-eme Cru в класификацията на шатата от Медок и Грав.
Категории: (Soul)food · вино · есета
С прикачен етикет: вино, професия, франция
Статията е написана за сп. „Бакхус“ и може да бъде прочетена и на www.vinoto.com. Публикувам я и тук защото описва едни от най-интимните ми срещи с великолепието на френското вино, за осъществяването на които ще съм завинаги благодарна на моя партньор Венсан Алла.
ВИНЕКСПО 2007 е първото винено изложение, на което трябва да представя себе си, фирмата, в която участвам и българския пазар като атрактивна и плодородна почва за интересните и наистина големи френски вина.
Лично за мен изграждането на винената култура, писането за вино и обучението са къде по-интересни от търговията, но присъствието на изложения е задължително, така че си стягам куфарите и се отправям натам, накъдето между 17 и 21 юни 2007 ще се отправят над 45 000 посетители и над 2200 изложители – към Бордо. Без да искам да подценявам самото изложение това, което всъщност ме вълнува и радва особено е, че през първите два дена от престоя ми са планирани посещения в едни от най-големите шата в историята на виното. Благодарение на френските си партньори не усещам проблемите с настаняването, които всички около мен дискутират. Както при всяко мое пътуване до Бордо съм настанена в прекрасно шато от 16 век с огромна градина, в която имам чувството, че някой реже кипарисите поне от 50 години, с прекрасно старо магнолиево дърво и разбира се собствени лозя. Chateau Sauvage..e, voila.
Категории: (Soul)food · вино · есета
С прикачен етикет: вино, професия, франция
И на други неща
Кариерата ми започна с наказание и по характерната за тази фирма схема без провинение от моя страна.
Летателната ми книжка не беше заверена навреме, което беше работа на всеки друг, но не и моя и всъщност не можеха да ме наказват за това, мислех си аз, но в края на краищата малка групичка от курса се оказахме точно в тази ситуация. Задачата ни беше да клечим пред бараката, в която се помещаваше деловодството и да пишем входящи и/или изходящи номера на командировъчните, както и … да плискаме през половин час кофи с вода пред входа на бараката, за да охлаждаме лелите-деловодителки: комедия дел арте.
Всички останали от випуска вече се намираха на морето и правеха първи стъпки в професията или по плажа. За щастие, понякога съдбата си върши работата и лискането на вода споделях точно с тези хора, с които бях станала близка по време на курса. Лошото беше, че мен ме „превозиха“ по-рано и аз заминах сама.
Предстоеше ми курс от 45 паметни дена, по време на който щях да изучавам основните предмети: „Основи на общуването с жени“, „Интригата като изкуство“, „Завистта – главен двигател на професионалното издигане“, „Лицемерието и всичките му лица“, „Ти си най-красива, другите не струват. Показвай им го всеки ден“ и второстепенните „Устройство на самолетите тип …….“, „Аварийно-спасителни средства“, „Първа медицинска помощ“, „География и метеорология“ и „Култура на обслужване“.
Съмненията, че може би не точно тук е професионалното ми място, които с такава сила ме бяха обзели по време на изпитните кръгове започнаха да се затвърдяват по време на курса на обучение. Сравнявайки веселата и леко ненормална компания на брат ми в „Белеър“ с Пришълките, които седяха по чиновете с обувки на високи токчета, кожени палтенца и с по четири златни пръстенчета на една ръка, които когато не рееха поглед из далечината си оглеждаха маникюра, се питах дали всичко това не беше една голяма грешка и дали адвокатът в края на краищата не беше прав.
(на професия)
((„То пък голям избор твойто, няма що…“))
През 1993 година се занимавах главно с това да ходя старателно на лекции в университета в качеството си на добросъвестна първокурсничка и през по-голямата част от времето да оглеждам лицата на околните, за да разбера само на мен ли ми е толкова скучно и какво изобщо правя тук. Обаче си стоях кротко на задника, защото практиката беше показала, че ако не бях тука никъде нямаше да бъда, а „висшето си е висше, без него не може“.
Е, щом не може….
След завършването на средното си образование преди две години бях направила опит да уча в Германия, но ледената кофа на реалността се бе изляла директно в лицето ми. След дълго напасване на университети, интереси и възможности за пребиваване се бях спряла на Университета в Бамберг (сигурно подсъзнателно и аз исках да видя Бамбергския конник, като кестнеровия герой от предговора на „Трима мъже в снега“). В последния момент обаче схемата се срина и аз трябваше да изкарам една година в Мюнхен, което си беше немислимо скъпо. Няма пари, няма училище. Имах повече от прекрасни резултати на изпита, чудо голямо, няма стипендии за чужденци. Прибрах се вкъщи и дадох на интелигентния си, но беден баща резултатите от изпита. Трагедията в моите очи беше повод за гордост в неговите и те светеха от радостта, че провалът се дължал на досадни бюрократични пречки, а не на граматическата ми немощ и че любимата му дъщеричка е получила даже поздравително писмо за „exzellente Kenntnisse in der deutschen Sprache“ (ще рече колко, ама колко съм добра по немски).
(За мен полагането на изпита беше свързано и с допълнителното изживяване един месец да работя като бял роб в рекламната фирма на едни приятели на баща ми. Това било единствения начин да получа виза тогава, каза баща ми. Известно време след това на няколко пъти питах главата на семейството защо това да е бил единственият начин и му намеквах, че да се лъжат собствените деца е много лош личен пример, но в отговор получавах дълги, не особено ясни и трудно издържащи се тиради относно облагородяващото въздействие на труда, особено върху мен.)
