БОРДНИ ДНЕВНИЦИ – 1. Изборът

  (на професия)

((„То пък голям избор твойто, няма що…“))

През 1993 година се занимавах главно с това да ходя старателно на лекции в университета в качеството си на добросъвестна първокурсничка и през по-голямата част от времето да оглеждам лицата на околните, за да разбера само на мен ли ми е толкова скучно и какво изобщо правя тук. Обаче си стоях кротко на задника, защото практиката беше показала, че ако не бях тука никъде нямаше да бъда, а „висшето си е висше, без него не може“.

Е, щом не може….

След завършването на средното си образование преди две години бях направила опит да уча в Германия, но ледената кофа на реалността се бе изляла директно в лицето ми. След дълго напасване на университети, интереси и възможности за пребиваване се бях спряла на Университета в Бамберг (сигурно подсъзнателно и аз исках да видя Бамбергския конник, като кестнеровия герой от предговора на „Трима мъже в снега“). В последния момент обаче схемата се срина и аз трябваше да изкарам една година в Мюнхен, което си беше немислимо скъпо. Няма пари, няма училище. Имах повече от прекрасни резултати на изпита, чудо голямо, няма стипендии за чужденци. Прибрах се вкъщи и дадох на интелигентния си, но беден баща резултатите от изпита. Трагедията в моите очи беше повод за гордост в неговите и те светеха от радостта, че провалът се дължал на досадни бюрократични пречки, а не на граматическата ми немощ и че любимата му дъщеричка е получила даже поздравително писмо за „exzellente Kenntnisse in der deutschen Sprache“ (ще рече колко, ама колко съм добра по немски).

(За мен полагането на изпита беше свързано и с допълнителното изживяване един месец да работя като бял роб в рекламната фирма на едни приятели на баща ми. Това било единствения начин да получа виза тогава, каза баща ми. Известно време след това на няколко пъти питах главата на семейството защо това да е бил единственият начин и му намеквах, че да се лъжат собствените деца е много лош личен пример, но в отговор получавах дълги, не особено ясни и трудно издържащи се тиради относно облагородяващото въздействие на труда, особено върху мен.)

Усещах, че тая работа с желаното следване, или по-скоро с фактическото неследване в Германия не е много весела, но бях толкова радостна да съм си вкъщи след един месец тевтонски изправителен лагер, че леенето на сълзи по повод това, че няма да уча политически науки (какво??) се движеше в определени граници. Даже бях доволна. Притесненията ми идваха по-скоро от това, че сега, искам или не, ще трябва да придам някаква форма на недалечното си бъдеще, т.е. със сила отвън бях принудена да проверя кой университет би се оказал достоен да приюти сияйната ми личност за няколко години.

Отдадох се на търсене на подходяща за мен академична посока и съвсем измежду другото и на ново гадже, като второто си намерих несравнимо по-бързо. Да реша с какво искам да се занимавам е главен въпрос на дните ми и досега. Накрая избрах един университет само защото трябваше да реша нещо и защото всички се тълпяха около мен да ми обясняват, че стига толкова съм си почивала и вече да съм се ориентирала. Ако обичам.

Лесно казано.

Добре, ориентирах се.

От немай-къде.

Просто махнах тези университети, за приема в които бяха необходими математика, литература, история, химия и биология. И какво остана?  География. В икономическия. Добре, че изобщо нещо остана. Пфу! Не „пфу“ по принцип (ако обиждаме счетоводителите доникъде няма да стигнем), „пфу“ за мен, аз просто не бях за там, макар и отначало да се заблуждавах, че в течение на следващите няколко години капитализираната лихва може и да ми стане интересна или поне ясна. А това е полезно в живота, нали? Да знаеш за капитализираната лихва. Особено за мен – гордото отроче на майка си, което в първи клас се връщаше 10 минути след всички деца вкъщи, защото много искаше да си купи боза от магазина и когато се изправеше пред подлата табела, на която пишеше “ боза – 0,07 ст., бутилка – 0,05 ст.“ изпадаше в паника и дълго време не можеше да си събере акъла да сметне наум дали 0,12-те стотинки, които имаше, щяха да му стигнат или не. Когато най-накрая се приберях вкъщи и дадях обяснение за закъснението си, майка ми, още непреодоляла уплахата, че някоя кола ме е размазала по пътя към къщи ме галеше съчувствено по главата и ме гледаше така все едно ми се е появило трето око.

Някак си предчувствах, че икономическия университет едва ли ще ме изненада с особено натоварен и усложнен учебен план (ха! място точно за мен) и за това като първо желание написах „държавна поръчка задочно“, защото наравно със следването възнамерявах и да работя. Приеха ме.

По това време вече живеех отделена от родителите си, на квартира, и се издържах сама. Не особено често срещано явление за тогавашните нрави. Все ме питаха от къде съм, очевидно не съм от  София щом живея на квартира. Когато разберяха, че все пак съм от София, започваха да ме гледат съчувствено, защото си мислеха, че баща ми ме бие и затова съм се изнесла.

Всъщност, тази глава е за избора на професия. Отклоних се. Като Джером К. Джером. Ненавиждах го като малка. Все не можех да разбера какво точно му пречи да го кара гладко, както е започнал и като е започнал да разказва за влакове кое точно го навежда на мисълта, че няма да е зле да поразкаже малко нещо и за сирене. Сега го разбирам. Не че очаквам четящите това да разберат мен. Тук може би е мястото да се извиня за всичките подобни отклонения от темата, които предполагам ще последват в изобилие.

Та, за избора на професия. Всичко започна с това, че докато аз си бърках доста неориентирано в носа, чудейки се накъде да поема, през 92г. единият от братята  ми, също в отчаян опит да даде някаква посока на живота си,  стана стюард. Това се случи по някакво странно благоволение на съдбата, тъй като не познавахме никой в този „престижен“ сектор, а  в държавната авиокомпания – „Белеър“ – не се влизаше просто ей-така. Дебели връзки трябваха, защото борбата за чужбината (външни линии) беше кървава. Но и чудеса стават и през въпросната година бяха приети доста случайни хора. На това му се казва „опресняване на кръвта“, горе-долу същото, което югославските мъже са правели навремето с шведките, но в друг аспект. Просто ръководството на „Белеър“ от време на време е решавало, че е време да назначат малко нови роби, които да работят като хората, защото връзкарите в никакъв случай не са там за това.

Преди брат ми да кандидатства по обява за работа в „Белеър“ моето семейство не се различаваше особено от останалите средностатистически семейства в мнението си, че тази работа (ако изобщо фръцкането из самолета може да се нарече работа, моля ви се) не е за нашите дечица. Обаче през 92 год. нещата с намирането на добра работа не изглеждаха никак розови и нашите се примириха, че детето тръгва да става стюард, а не да си търси работа в „чужда фирма“. Ставайки стюард детето взе да обикаля света, от което произтече захвърляне на  престижното следване по инженерна физика и да печели пари и то никак зле даже, но и да се прибира вкъщи пребито от умора след 12-15-часови смени. И стана ясно, че работата не опирала до фръцкане. По-късно аз бях тази, която трябваше да избави родителите си от поредната заблуда, опираше до фръцкане и още как, но се фръцкаха другите, а техните дечица бяха от онези, които оряха нивата по цял ден/полет. Лошо възпитание.

Географските ширини, които обхождаше брат ми – от Малайзия до Канада – бяха в състояние да ме накарат да изрека всевъзможни лъжи, включително и че „искам да стана стюардеса защото толкова много обичам пътниците (клип-клип с миглички, невинен поглед) и изобщо работата с хора“. Бях готова на всичко заради сприятеляване с Торонто или Ню Йорк, но се наложи да почакам още малко, докато две години по-късно във вестника излезе обява за свободни места за „бордни домакини“ в „Белеър“. Не можех да повярвам на очите си. Без много-много да му мисля подадох документи и епичната борба се започна.

Борбата с врага навън, но и с този вкъщи. Тогавашният ми спътник в живота, ако изобщо ме съпътстваше в каквото и да било, беше един завършил с отличие и с Димитровска стипендия (!!) доста надежден млад адвокат. Това изобщо не му пречеше иначе да е задръстен колкото си иска и разбиранията му за живота да бяха от това време, по което всички са знаели какво точно е Димитровска стипендия. Мнението му за моя евентуален избор на професия беше непоколебимо и се изчерпваше с: абсурд, отвратително; не това трябвало да са приоритетите ми сега, а прехвърлянето редовно обучение, което да завърша с пълно шест и да градя кариера в някоя бивша държавна външнотърговска организация, а не да събирам недоядените манджи на пияни англичани. А и какво ще кажат хората (кои хора бе?), неговата приятелка – стюардеса. Все едно отивах на курс за професионални убийци (дори това съвестта му щеше да понесе по-леко, тъй като татенцето му беше гадно ченге от ДС). Горкичкият не разбираше, че с това си държание прави една от малкото груби грешки, които могат да бъдат направени в подхода към мен: размахването на пръст пред лицето ми, придружено със заповеди как да постъпя в дадена ситуация, особено пък идващо от мъжки екземпляр, направо взривява желанието ми за действие, но в посока диаметрално противоположна на препоръчаната.

Бях допусната да се явя на 4 или 5 изпита по различни дисциплини. Главна цел на упражнението беше на тези без връзки да им стане още по-ясно, че са без връзки и да бъдат отказани още в първите два кръга. Тогава не го знаех и бях втрещена от лошото отношение към нас, наивницата аз си мислех, че след като обявата е пусната във вестника всички сме без връзки, нали тези с връзките и така, и така щяха да ги вземат. Така и не разбрах логиката на въпросния конкурс, защото по-късно се оказа, че отново 95% са били хора на чичо, на леля, на добрия съсед от блока и т.н, но карай.

Имаше писмен и устен изпит по съответния западен език, от който излязох с високо вдигнато чело. Тъй де, на кого в края на краищата бяха пратили поздравително писмо за непоносимо добрия му немски? Бях твърдо убедена да не се давам на дърти стюардеси, чиито лингвистични гънки се изчерпваха с указания къде точно се намира тоалетната в самолета, въпроси колко струва това или онова (безценен въпрос на Free shop-a на разните му летища) и няколко вида стандартизирани отговори дали са свободни за по едно след полета. Взимането на този изпит ми беше вързано в кърпа.

След това бяхме подложени на медицински изпит, нещо като Светата Инквизиция, само дето от теб не се иска отговор. Точно обратното отвориш ли си устата безцеремонно биваш изгонван от кабинета. Медицински сестри, които бяха вбесени от факта, че или нямаха дъщери, или дъщерите им бяха още малки за да станат стюардеси ни крещяха за щяло и нещяло. Веднъж дори се разкрещяха на една бедна душа, че имала мъжка структура и къде била тръгнала тя да става стюардеса. Мъжка структура? Хм, това трябваше да означава, че рамената й бяха по-широки от ханша. Винаги съм смятала, че за една жена това е благословия от Майката Природа, или от собствената й, но явно тук нямаше място за моето мнение, така че посвих моите доста мъжки по тази логика рамене.

За моя огромна изненада аз успешно крачех през всички кръгове на отсяването и накрая стигнах до т.нар. „мандатна комисия“, която разбира се ми зададе въпроса защо аджеба искам да стана стюардеса и аз, благоговейно ококорила очички, отговорих, че много ме привлича работата с хората. Да ми е простена лъжата, привличаха ме безплатните пътувания до другия край на света и независимостта, която щяха да ми осигурят добрите пари, пък и самото назоваване на професията „стюардеса“ беше някак си  загърнато в розовия воал на екзотичното (доста по-скоро, отколкото предполагах стана ясно, че воалът всъщност е лайнян и продран).

Съвсем не мисля, че ми повярваха колко неудържимо ме привличат хуманните аспекти на работата в служба на пътника, одобряването ми от мандатната комисия се дължеше на безспорно добрите ми резултати от езиковите изпити, на това, че бях нормална физически и най-вече на безупречното поведение на брат ми през изтеклите две години и на факта, че просто не можеше да се намери човек, който да каже лоша дума за него. Късмет за мен, ако аз бях първият член на нашето семейство стъпил на това поприще надали щяха да искат и втори от нас.

Приеха ме.

следва

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s