БОРДНИ ДНЕВНИЦИ – 3. Начало на работата

  И на други неща

 

Кариерата ми започна с наказание и по характерната за тази фирма схема без провинение от моя страна.

Летателната ми книжка не беше заверена навреме, което беше работа на всеки друг, но не и моя и всъщност не можеха да ме наказват за това, мислех си аз, но в края на краищата малка групичка от курса се оказахме точно в тази ситуация. Задачата ни беше да клечим пред бараката, в която се помещаваше деловодството и да пишем входящи и/или изходящи номера на командировъчните, както  и … да плискаме през половин час кофи с вода пред входа на бараката, за да охлаждаме лелите-деловодителки: комедия дел арте.  

Всички останали от випуска вече се намираха на морето и правеха първи стъпки в професията или по плажа. За щастие, понякога съдбата си върши работата и лискането на вода споделях точно с тези хора, с които бях станала близка по време на курса. Лошото беше, че мен ме „превозиха“ по-рано и аз заминах сама.  

Превозване е термин за изпитните полети с инструктор – 3 на брой – на които се пише оценка и ако всичко е наред ставаш правоспособна бордна домакиня, имаш право да домакинстваш на обществени места, така да се каже. Не знам кой точно е въвел думата „превозване“, но тя е безспорно прекрасен избор за това, което може да ти се случи на тези полети. Думата предвещава напрежение и скрита опасност да бъдеш не пре-, а извозена, т.е. скъсана. В повечето случай всичко минава добре защото не могат да ти организират истинска авария и да те изпитат наистина. Опасността идва от личността на инструкторите, които я са станали с гъза на горе, я са махмурлии, я са абсолютно смахнати.

(На една от тези превозки една от нас, начинаещите, с объркване трябваше да установи, че инструкторката й се намира на последния ред седалки в самолета и отказва да напусне Коломбо, докато си реже ноктите на краката. Може би е излишно да споменавам, че самолетът не се намираше в Коломбо или ако наскоро е бил там се е върнал в София въпреки протестите й.)

Ако е инструкторът е мъж нещата са горе-долу прости и се свеждат до оценяването ти като сексуален обект, както и дали сексуалния/те обект/и протежирани от него са по-добри от теб или не. За щастие, ти често си от пола, който не предизвиква директното му сексуално внимание. Минимална роля играят другите, на теория изключително важни за оценка на годността ти, неща като владеенето на даден език, справяне с теорията и донякъде с практиката.

Ако е инструкторът е жена задачата просто няма единствено правилно решение. Смиреност, скромност, нескрито възхищение в погледа всеки път, когато я погледнеш, умел грим, който да те прави леко бледа и винаги малко по-грозна от нея (понякога невъзможно, за съжаление) са само предложения за решения, без гаранция за успех. Това, за което в повечето случаи инструкторките ще ти завидят просто не може да се промени, а именно фактът, че си по-млада от тях. Има разбира се и умни жени, които умеят да остаряват с достойнство и искат да помогнат на по-младите, но броят им е в рамките на статистическата грешка. Аз имах късмета да попадна на такива.

Заминах сама за морето, тъй като приятелките ми щяха да бъдат превозени по-късно. В дните преди заминаването бях съсипана от притеснение и се тресях от нерви. Всъщност така се чувствах още дълго време след това, но в началото не можех да локализирам източника на стрес. Откъде да знам, по дяволите, точно колко багаж да си взема? Колко време ще остана там и къде точно е това там? Как и къде ще си намеря екипажа? (В хотела естествено, но аз обичам да се тревожа предварително и изобилно.) А как ще стигна до хотела?

След няколко години опит в тази професия знам, че повечето въпроси имат отговори и то по-прости отколкото се предполага в началото. Не и въпросът с багажа. Никога не се знае за колко време и къде точно отивате. Често чуваният отговор на този въпрос беше да не си взимаме много багаж, там сме най-много за една седмица. Също толкова често седмицата ставаше странно разтеглива и можеше да продължи до месец-два. Самото стягане на багажа беше подчинено на не по-малко истерични правила, които ме направиха царица на стягането на необходим за шест месеца багаж за около трийсет минути, по възможност без да  забравя нищо.

Пристигнах в някакъв хотел на морето, чието име даже и не запомних, където с ужас трябваше да разбера, че останалите от моя випуск бяха настанени в друг хотел, междувременно пълен, и аз бях настанена в такъв пълен със стари. Казарма, значи. Вдървена се отправих към рецепцията, взех ключа от стаята си и се огледах за автентичното четиво, от което се вижда кой кого кога ще тормози – наряда. Самата дума казва всичко. Прочетох името си, от което възникна поредния проблем, да се представя ли на старшата си или не? Бяха ни казали да го правим задължително, но аз бях чула за случаи, в които тази инициатива съвсем не беше посрещана с възторг  от обезпокоените в съня или в нещо друго старши и не бях сигурна дали искам да предизвиквам съдбата си толкова рано. Докато четях наряда усетих, че във фоайето на хотела всъщност цареше гробна тишина. Обърнах се уплашено, при което няколко дузини очи, които до преди миг бяха снемали параметрите ми – килограми, ръст, дължина на носа, големина на бюста, бижута, качеството на куфара ми и др. – се отместиха със скърцане. Почти чувах мисловните им напъни за преценка чий човек съм аз и представлявам ли потенциална заплаха за някого от тях. След такова топло посрещане не исках нищо друго освен да се скрия в леглото си и да рева на воля, което и направих. Реването, с и без повод, и пушенето на цигара от цигара бяха главните ми занимания през цялата следваща седмица.

Не се представих на старшата си, която се оказа мъж. Това, което бях видяла досега от вида мъжка стюардеса не ме обнадеждаваше особено, половината от тях бяха застаряващи, раздразнителни хомосексуалисти, а другата – балканджийски мачовци. Моят старши се оказа изключение – кротък, тих и безличен мъж, който гледаше неговите далавери да вървят и да прави пари, за да издържа семейството си и за щастие нямаше време да се занимава с тормоз на младоци. Отново имах късмет. Като цяло бях разпределена в един безцветен и безинтересен екипаж от хора, които почти не се усмихваха и които много-много не ме забелязваха. С изключение на №4, която беше за втора година на работа, не съвсем зелена, но не и стара, с която сме приятелки до днес. В този екипаж никой от старите не ме научи на нищо, но и не ме тормозеше излишно. Нямаше и нужда, защото бързо се беше разбрало, че съм от робите (без връзки), бях дошла за да работя и даже се справях доста добре за първа година. Собствената си кухня не съм търкала толкова ожесточено, колкото самолетната.

Освен това бях единствената с немски език в екипажа и можех да си тренирам езика, което не винаги беше от полза защото вресливите прусаци се изтърсваха само на моята глава с вечните си недоволства и претенции. Това от една страна кали нервите ми и ме превърна в доста добър problem solver, казано на чист български език, както и поне малко намали страха ми от старите стюардеси, но от друга засили мизантропската жилка в мен. Усещах как и аз започвам да ставам пътникомразка като другите и като че ли започвах да разбирам защо пътниците много рядко се наричат пътници, а много по-често врага, черепите, сганта и какво ли още не. Все пак се питах не е ли прекалено рано да чувствам така и за щастие удържах негативните си чувства, превръщайки се в мила и любезна стюардеса за цели шест години. Когато вече ми беше много трудно да се усмихвам на главите с Даун-синдром от Норвегия или на беззъбите английски миньори и техните прясно пребити съпруги, напуснах.

Продължавах да си цивря в стаята всяка вечер, четях, пушех докато ми се додрайфаше и почти не ядях защото за целта трябваше да напусна стаята си. Седмица по-късно пристигнаха двете ми приятелки и нещата се нормализираха. Всяка вечер отивахме с такси в хотела, в който бяха останалите от випуска, вечеряхме заедно на големи маси и се забавлявахме от сърце. Това предизвикваше яд от страна на старите стюардеси и интерес от страна на пилотите, които извиваха шии като лешояди от съседните маси, преценявайки коя може да бъде навита да ги обслужи и коя не.

Mea culpa – аз бях една от тези, които бяха навити адски бързо и то по алгоритъм, достоен за учебник. Нещата се развиха със светкавична бързина и преди да е изминала и седмица аз бях свалена, оправена и забравена. Това е едно от събитията, за които нямам почти никакви спомени дали беше добре или зле, първокласно изтласкване на случилото се. Преди изобщо да се усетя и той вече не си спомняше коя съм. Определено нов подход за мен. Но не и за пилотите, както разбрах по-късно. Те много добре знаят кога и къде да ударят, а именно сред новото попълнение. Гениално просто: през първото си лято в тази професия новобранките – далеч от дома си, откъснати от приятели и роднини, тормозени от старите – са идеалната плячка и батко с удоволствие ще ги утеши. На втората година ще е вече късно, дотогава много от тях ще са се нагледали на такива чудесии и ако имат поне малко акъл в главата си ще стоят далеч от пилотите. Затова надпреварата през първото лято е олимпийска, важното е участието, не може всички да победят.

Моето първо лято като стюардеса беше доста бурно и си остава завинаги ненадминато по сила на душевни и физически сътресения. Степента по Рихтер на тяхната сърдечност и едновременно наивност и глупост беше със сигурност минимум 5 (категоризация за земетресение със сила 5 до 5,9 по Рихтер: „може да причини големи щети“). 

Лятото, през което почти никога не спях защото след работа трябва да се отиде на плаж, след плажа на вечеря, след това на бар, докато стане време за дискотека и накрая не трябва да забравяш да минеш през хотела, за да си облечеш униформата преди да отидеш на работа. Която ако става въпрос за първа смяна започва около 3ч. сутринта. И така до когато издържиш. Аз издържах 3 месеца, през два от които нямаше много работа и имах по три почивни дни на седмица, което за този бранш е много. Имаше хора, които караха така от години и не бяха особено приятна гледка за окото. След всяко напиване се укорявах и се самозаплашвах, че ако продължавам в този дух ще стана като еди-коя си. Не съм останала със спомен това да е подействало.

Лятото, през което ми се случи за пръв и единствен път да отида неизтрезняла на работа. Състоянието ми на борда беше близо до колапс и тялото ми направи всичко възможно никога да не забравя тази случка и никога вече да не си помислям да изпия дори и глътка вино преди работа. Вонях силно на алкохол тъй като бяхме престанали да пием само два часа преди полета, едвам се държах на крака и носех слънчеви очила в 3 през нощта. Полетът беше от най-дългите, до Манчестър, което означаваше, че трябва да се държа на крака минимум 6 часа. Трябваше също така да избягвам да се доближавам до старшия си или до командира; пътниците не бяха проблем, тъй като всички бяха перманентно пияни от около две седмици. Това не е първото ми напиване (уви, не съм от тези прекрасни същества, които изискано поемат само портокалов сок през сламката си), но комбинацията от алкохол и налягане в самолет на 10 000 метра височина е за самоубийци. Избягвах да седна защото мигновено щях да заспя, но проклетият полет беше толкова рано, че всички заспаха на 40-та минута и толкова дълъг, че на мен ми оставаха цели 2 часа, през които да си давам сметка какво точно съм направила. Естествено по някое време съм заспала и естествено точно старшият ми ме намери обяснявайки ми, че той принципно нямал нищо против да подремвам в този ранен час стига да не хъркам пред пътниците и да не мириша толкова лошо. Всъщност съм благодарна, че понесох толкова зле алкохола на борда, защото това щеше да ми гарантира явяване на работа в безупречен външен и вътрешен вид през следващите години. За съжаление, това не пречеше и даже стимулираше алкохолните ексцесии, когато знаех, че на следващия ден не съм на работа.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s