Как Бернхард Отт стана Енолог на 2008 на Австрия?

Този материал е за тези, които се интересуват от наистина добри вина; за тези, които са имали или имат дори и бегъл допир с вината на Отт и за такива, които искат да прочетат поредната история за “как се правят нещата на Запад и къде точно сме ние в България”.

 (На повечето четящи този материал това ще се стори невероятно, но аз всъщност съм винен патриот.)

Кратък увод, за да има смисъл и за по-незапознатите.

Австрия е онази, голяма горе-долу колкото България, държава, от която са дошли не само архитектите на няколкото свестни сгради в София, но и повечето образовани нашенци, изпратени от напредничавите си родители да учат там след 1878 година. За мнозинството българи австрийското е синоним на стил, заможност и красота и изобщо, както се казва в един виц: „Виена си е Виена“.  

На каквото и да е синоним австрийското, за възрожденската и силно патриотична българска душа то никога не е било на вино или на винена култура. Пламенният патриотизъм често е в грешка, така е и с австрийското вино: в Австрия не е студено и влажно; не духа повече вятър отколкото у нас и вината не са кисели. Белите им вина са един от най-големите международни успехи от последните десет години, а напоследък правят и такива червени, които карат нашите да бледнеят … или по-скоро да се червят. Или поне така казва най-влиятелният нос на планетата – този на Робърт Паркър (всеки, който е глътвал малко вино се е сблъсквал с неговите точки, които са в състояние на изстрелят една изба на небето или на сметището) – дегустирайки преди време 500 австрийски вина главно от реколта 2006. От тях 216 са оценени с 90 или повече точки (статус outstanding”), а 8 – с 96 и повече точки (статус “extraordinary”)!

За тези от вас, които са любопитни да разберат какво мисли човекът за бг-виното, ето коментарът му по повод представената му бутилка доста реномирано българско вино (червено, разбира се): “На прав път са”. Вярно е, че Паркър колкото добро, толкова и лошо е направил за виното, но чак пък толкова да се обърка… Изобщо, аз предлагам първо да съберем 500 български вина, които да му представим, пък после да се тревожим за оценките, които ще получат.

За австрийската винена култура няма нужда да казвам много, само ще спомена марката за чаши “Ридел”, която всеки уважаващ себе си винолюбител, или пък новоизлюпено парвеню у нас, държи да има на масата си.

Аз имам невероятната смелост, лудост или нахалство да работя с австрийски вина в България (работя и с френски, но това не е екзотично, а само трудно). Когато преди години започнах и се опивах да разкажа на хората за австрийското вино смехът плисваше директно в лицето ми като летен дъжд; същото беше и когато се опитвах да обясня какво уча – “… винена какво … ?” Бавно и несигурно, като първи крачки в живота, положението се промени и при двете неща, но правилото продължава да си важи: да правиш култура в България, дали на виното, на речта или на вземането на душ по-често от един път седмично е мъчително и по-скоро се освирква, отколкото аплодира.

Единият от хората, на чиято врата почуках преди повече от четири години, след като едно от вината му не ми беше излязло от акъла цяла нощ, беше Бернхард Отт. Някак си се добрах до селцето Фойерсбрун, намиращо се за мен по средата на географското нищо в Австрия и попитах симпатичния гигант насреща ми дали не иска да ми продаде малко вино. Веселото беше, че трябваше да застана на опашка заедно с много други страни като Германия, Швейцария и САЩ за вино, което идея нямах на кого ще продам в България.

Днес Бернхард Отт се намира там, където малко от нас ще успеят да стигнат и през целия си живот: приживе да бъде считан за класик. Той е всепризнат майстор на вина от местния бял австрийски сорт, за чиято слава маврудът, уви, може само да мечтае: грюнер велтлинер. Изключително последователен, буден, много човечен и скромен и изобщо визионер, Отт е един от най-ценните хора, с които съдбата ме е срещнала през последните няколко години, за което съм изключително благодарна.

В малка Австрия има две винени списания: Vinaria и “Falstaff”, които отделят изключително много внимание на местните вина. Непрекъснато организираните от тях конкурси са задълбочено и, долколкото това е възможно при виното, обективно огледало на ситуацията в страната. На финалите се дегустират около и над 200 сортови или купажни вина от категория и получаването на приза Вино на годината” е отличие дадено по-трудно, отколкото на Винекспо в Бордо или Винитали във Верона. Обявяването за “Винар на годината” е още по-голяма чест, тъй като признава достойнствата не само на едно вино, а достиженията на цяла една еноложка философия.

През 2008 това се случи и на Бернхард Отт – списание “Фалстаф” го обяви за Енолог на Годината. Когато ми съобщаваше новината и ме канеше да празнуваме заедно, той каза нещо, което ме впечатли, а именно, че това е огромна чест и признание за него и той е много развълнуван. Чест и признание, да.

 Именно, когато получих поканата за партито реших да напиша този материал. В нея, с други думи очевидно, пишеше, че списание “Фалстаф” и областната управа на Долна Австрия много се гордеят с това, че Бернхард Отт е техен човек и му организират честване в един дворец. Неволно ми мина мисълта за това как ли се чества Енолог на Годината у нас и от нея не се почувствах особено добре, трябва да призная. Още по-малко добре ми стана, когато се явих на партито.

Партито се провеждаше в двореца Графенег, намиращ се близо до Виена, сред красивата природа на винените региони Вахау, Кремстал и Камптал.

Собственост на семейство Метерних днес дворецът и прекрасният му парк са допълнени от модерна оперна сцена за openair представления, а в бившите конюшни се помещава един от високо реномираните ресторанти на Австрия.

 Собственикът му беше препасал бялата престилка в чест на Отт. Това бяха направили и още двама от най-добрите шеф-готвачи на Австрия, чиято репутация е почти равна на тази на някоя кинозвезда.

Няколко думи и за менюто, защото то подчерта за пореден път убеждението ми, че не е нужно да има скулптури от хайвер, супа от финокио на пяна, сладолед от слънчогледови семки или тем подобни, достатъчно е продуктите да са абсолютно пресни, да са от региона и този, който ги приготвя да го прави с гениална некомплицираност. Ако някой ми беше трупнал прошуто Сан Даниеле или сьомга изобщо нямаше да се впечатля, даже щях да се подразня от липсата на въображение, но менюто беше съобразено както с мястото, така и с времето и повода.

Посрещането на гостите ставаше на моравата пред ресторанта. Разливаха се, разбира се, вина на Отт – Am Berg, после Fass 4 и Der Ott. Към тях се сервираше страхотен черен хляб – с тиквени семки, с орехи, с какво ли не още – и сурово-пушена австрийска шунка (на която те казват Speck, да не се бърка с това, което българите разбираме под шпек): най-добрият избор според австрийците за един лек и свеж грюнер.

На грила се приготвяха филета от планинска пъстърва (saibling) със зехтин и морска сол, за които последователно се грижеха тримата шеф-готвачи.

Вътре в ресторанта имаше проточил се до безкрая бюфет, състоящ се отново от много пресни и вкусни неща, като различни салати, терини, рибно карпачо и др. За основното се заставаше пред два грила и се избираше между планинската пъстърва и (истинско) телешко филе, към които можеха да бъдат добавени вкусен картофен гратен или различните салати от бюфета. Десертът беше един и не видях някой да се мръщи – кнедли с кайсии – класически чешко-австрийски специалитет, който при добро приготвяне може да ви качи на някое кулинарно небе. И на кантара, разбира се, защото, както повечето много вкусни десерти, крие в себе си планини от масло, яйца и захар.

Вътре се случи още нещо, което дълбоко ме развълнува и което беше къде-къде по-важно от храната: т. нар. Laudatio – похвалното слово, с което се уважават нечии заслуги и постижения.

Едно от любимите упражнения на австрийците е да държат похвални слова. За това се изисква духовитост, бърза мисъл и култура на речта, с която не мислех, че тази нация разполага. Така е, защото като повечето хора в началото и аз не правех кой знае каква разлика между немци и австрийци. След години работа и живот с австрийци мога да кажа, че ако не бъркате тевтонско-прусашката германскост с чехско-унгаро-словенско-италианската австрийскост, можете да се изненадате много приятно.

 Това, че се казаха похвални думи за Отт от наградилите го, се разбира от само себе си. Това, че на сцената излязоха дългогодишни негови партньори и приятели – също. Това, което дълбоко ме впечатли, и дано да доживея да го видя и у нас, бяха искрените, изпълнени с признание, преклонение и уважение думи на колегите му енолози.

 

Advertisements

One response to “Как Бернхард Отт стана Енолог на 2008 на Австрия?

  1. Цялата статия е абсолютно точна за австрийските вина. Истината за тях е, че австрийците правят своите вина от грозде, повтарям от грозде, за това в България като чуят за австрийско вино падат от смях. Аз внесох 50-60 ботилки различни бели и червени вина и които ги дегустирал разбра че май досега не е пил вино! А за вината произведени от гарантиран био район и технология нашите разбирачи дори не са и чували.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s