Quo vadis – Куо Вадис – Кво вадиш

 

Обичам да чета от прекалено малка. На седем години вече хвърлях по едно око на забранената за мен секция за възрастни в библиотеката и един ден попаднах на книга с доста странно име. Занесох я на единия от братята си: “Виж какво смешно заглавие – куо вадис…” Деветгодишният ми по това време брат ме погледна с презрение, примесено с опрощаващо снизхождение, защото ей сега ще ме осветли по един важен въпрос и каза: “Каква си глупава само, тука пише кво вадиш!”

 

По-късно и двамата бяхме избавени от заблужденията си, но това е без особено значение за този материал. Спомних си за тази случка, защото нанизът от прочити на латинския израз се припокрива с въпросите, които се въртят в главата ми след първия конкурс за най-добро българско вино на сп. “Бакхус”, а именно:

– накъде отива българското вино и върви ли изобщо то или стои на едно място и

– какво вади то на бял свят: нови, интересни неща или изтъркани трикове и поизплашени мишки от ръкава на магьосника?

 

Който каквото и да казва или мисли по въпроса, първият конкурс за вино на годината, организиран от българската винена преса е вече факт. С това тя, с малко закъснение, се нарежда до подобни, изключително престижни, конкурси в други страни и заявява желанието си да даде своя принос в оценяването на виното от гледна точка на ценителя и пазарните тенденции. Смея да твърдя, че закъснението се дължи на българското вино, а не на българската винена преса или на българския винен ценител.

 

Имах честта да бъда от малкото българи, участвали в най-трудните фази на конкурса – първата и последната – и през чийто “ръце” минаха над 300-те български вина, желаещи да участват в него. Първата фаза беше трудна, защото всеки знае колко трудно се пише на бял лист, а последната – защото оценяваш в определени ти от други хора рамки, в чиято способност за обективни решения на моменти се съмняваш. Принципно оценяването на толкова субективен обект като виното е всичко друго, но не и забавление, а натоварваща сетивата и изискваща непрекъсната подготовка дейност и не на последно място скромност и съзнание за собствената, присъща на всички хора, ограниченост на сетивата.  

 

Организаторите не са длъжни да дават обяснения защо са избрали един или друг член на финалното жури, а друг не. Аз обаче съм свободна да споделя с читателите моите предположения защо аз бях един от тях. В писмена кореспонденция с мой познат той ми написа, че споделя с мен определени впечатления за конкурса и заради това, че “не съм тенденциозна, въпреки че откровено не харесвам българските вина“, на което аз отговорих, че “освен заради някои други способности, предполагам, че съм в журито и заради това, че аз най-трудно се възторгвам от българските вина и имам имунитет срещу патриотичната им треска, но пък се старая да бъда максимално честен и обективен дегустатор по отношение на тях. Не търся да позная вината на този или онзи, нямам лични предпочитания, не обичам, нито мразя когото и да било“.

 

… А не е като по време на дегустациите за конкурса да нямаше излишък от емоции, който варираше от еуфория през отегчение до пълно неразбиране на замисъла в дадено вино и от който бях в състояние да се отърся само с помощта на чаша бира. Оставяйки емоциите настрана, ето щрихите на моята моментна снимка “Българското вино в края на 2008 година”:

 

Главен извод, който мисля, че всички в комисиите на различните етапи можахме да направим е, че напредък в българското вино има. Голям. Радващ окото и душата. Показващ наченките на желание за качество, за хармоничен и завършен продукт, за класа, излизаща извън пределите на балканското.  

 

За съжаление, напредъкът не е еднакъв при различните видове вина. Белите български вина например не само затвърдиха актуалността на прочутата българска песен за бялото вино, което не било червено, но и като че ли я пееха с изключителна гордост, абсолютно недокоснати от общо важащите правила за свежест, изисканост на ароматите и обща хармоничност, независимо от стила на виното. Като цяло те се представиха доста неубедително и особено пред чуждестранните членове на крайната комисия. Узнавайки за цената на един от финалистите те заклатиха глави с недоумение, питайки се дали избата има смело ценообразуване, дали българската публика няма качествени критерии за бяло вино или просто се оставя да бъде водена за носа по причини, неясни за журито. В тази категория проблемът, според мен, не беше във виното-победител, което има смелостта да е сложно и с това немасово вино, а в общото ниско качествено ниво и стилова беднота на белите ни вина.

 

Червените вина съставляваха над 90% от най-добрите 20 вина в конкурса, с което се затвърди мнението, че България си остава червена, във винено отношение, страна. Това бяха и значително по-добрите вина – и като стил, и като изпълнение, а на моменти даже и като тероарна изява.

 

Всички, които произвеждат, търгуват или потребяват вино в глобалния винен свят са наясно, че в него има моди, които определят винения лик на цели епохи. От около десет години насам винената мода търси да открие кое отличава едно вино от друго и е силно обърната към местното: било то местни сортове или местен израз на международни сортове. Конкретни примери за това са карменер, но и каберне совиньон в Чили, малбек в Аржентина, совиньон блан в Нова Зеландия и Долината на Лоара, шираз в Долината на Рона и в Австралия, зинфандел в Калифорния, грюнер велтлинер и блауфренкиш в Австрия, ризлинг в Германия и Елзас и още много други. За успешно присъствие на днешния пренаселен винен пазар не е достатъчно просто да даваш добро качество, необходимо е още нещо, с което твоето вино да привлече вниманието на разглезените потребители.  

 

От няколко години насам тази мода, слава богу, е тема на дискусия и сред българските винари. Недостатъчно активна бих казала, защото на финала се озоваха прекалено малко вина, които носеха в себе си нещо интересно, нещо по-различно, на моменти дори грапаво, нещо, което да те закачи за ръкава, респ. за носа и да те накара да се обърнеш, да се загледаш във виното отблизо и да заключиш, че в него има нещо българско. Останалите, и това според мен е най-големият проблем на сегашните български вина, бяха полирани до блясък, загладени и излъскани вина със стилистика и от сортове, които можеха да идват от всяко кътче на света. Вина, които носеха много повече почерка на човека, който ги е правил, отколкото духа на земята, от която идват. Българското червено вино спешно се нуждае от собствено лице и трябва скоро да започва да го търси, за да не се окаже, че отново тича след някой влак. Приемането на вината от Новия свят като безспорен еталон, което масово се наблюдаваше при вината с претенция за високо качество, няма да приближи България към него.

 

За щастие, типично българският проблем с непостоянното качество на вината, не беше актуален на този конкурс. Вината за втория и трети етап бяха закупени от пазара и нямаше случаи на съществена разлика в качеството на различните бутилки. Крачка напред.

 

Българските пенливи и българските десертни и ликьорни вина са нишови продукти с ограничена пазарна тежест, но и при тях през последните години има раздвижване. При първите качеството се повишава и вече има такива вина, които макар и да не правят сериозна заявка за високо качество, предлагат добър продукт на повече от приемлива цена. При втората група вина може да се отчете, че те … просто съществуват, като на моменти не е ясно защо.

 

Ценообразуването и изобщо съотношението цена-качество на българските вина е едно от нещата, които със сигурност ще остане задълго в главите на гостите ни от чужбина. Не в положителен аспект. Смело е най-деликатната дума, с която може да бъде наречено то. Всеки винен ценител, позаинтересувал се и поровил в интернет ще открие на какви цени се продават едни и същи български вина в България и извън нея. Въпрос на пазар, казват от избите. Винаги ми се е искало да разбера ние, българите, кой пазар сме според тях: глупавият или богатият, а може би и двата едновременно?

 

Етикетът върху бутилка вино е част от идентичността както на самото вино, така и на хората зад него, на философията, на традициите и на историята им, а също така е и важен източник на пазарна информация. Той упражнява директно и силно влияние върху решението за покупка. Това и още много други неща ги пише в учебниците по винен маркетинг, които се четат с особен интерес от всички, които работят с вино, независимо дали го правят за огромен холдинг или за малка семейна изба. Само един поглед върху българските винени етикети е достатъчен, за да стане ясно, че тези книги не са на почит сред собствениците на изби у нас. Положението с етикетите на българските вина е подобно на това в много хотели по българското Черноморие, в което собствениците на земи се изживяват като дизайнери: лошият вкус и непоклатимата убеденост в него крачат ръка за ръка гордо напред.

 

Бих искала да завърша с две думи за самия конкурс: както с всичко, което засяга много хора, така и от него ще има колкото доволни, толкова и недоволни. Ще има обидени, триумфиращи, гневни и такива, които ще се считат за напълно онеправдани. Неизбежно е, защото само този, който не работи, той не греши. Убедена съм, че организаторите са направили своите изводи и при следващия конкурс ще има промени в регламента. Изводът, до който достигнах аз по отношение на правилата е, че българската винена сцена все още не е дорасла за демокрация.

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s