Женски работи

Пролет е. Еди-коя си година, няма значение коя, всяка пролет напоследък е  еднаква. Някъде-си и това също няма значение. От известно време насам ми е все тая и къде съм. Срещу мен седи сестрата на приятеля ми, и единствения съжителствал с мен за повече от три години мъж (ясно чувам благодарствените молитви, които майка ми отправя всяка сутрин), когато едни доста неподходящи за момента мисли ме връхлитат с ураганна сила, а именно, че седейки срещу жена, която по всяка вероятност не е правила секс от няколко години, пред себе си виждам единствено очите ти, вперени в моите, аз – лежейки по гръб, ти – някъде там долу, между краката ми. Всъщност не “някъде там” –  много добре, с всяка нервна клетчица на тялото си знам точно къде искам да те усетя. Иска ми се да свърша, без да откъсвам поглед от тези очи, но ти все още малко се страхуваш от тялото ми, а аз – от тези твои очи, пък и лесно се разсейвам и все мисля за неща, които някога си ми казал, какво точно  си имал пред вид и как трябва да го разбирам. Изобщо, ще трябва да потренираме.

Заглеждам се в лицето на въпросната сестра-гостенка и се улавям, че изпитвам едновременно ужас от това за колко ли извратена би ме взела, ако знаеше за какво си мисля в момента и садистично детинско удоволствие, че на нея  надали дори й хрумват подобни мисли. Откъде знам всъщност? Ние все смятаме, че всички други, освен нас, правят секс само в мисионерска поза и идея си нямат на нас какво ни се случва в леглото.

Всъщност, изобщо не ме интересува сестра му. Искам те толкова много. Не желая да предизвиквам съдбата казвайки, че шансът да си липсваме често оттук нататък не е за пренебрегване. Казвайки го, би означавало да се примиря със сегашната ситуация или най-малкото да се замисля върху това имаме ли ситуация. Май имаме…

Наскоро ме озари прозрението, че на сравнително стари, или както по-скоро бих ги нарекла аз – мъдри години – най-накрая май започвам да разбирам какво точно ми се иска от живота. Прочетох го всъщност. Много често става така –  четеш някъде нещо и чак се обиждаш колко добре авторът е изказал/разказал/формулирал мислите/живота/желанията ти. Това, при прочитането на което аз чак се плеснах по челото, бяха няколко изречения на Кетрин Хепбърн, че тя съвсем не била убедена, че мъжете и жените били създадени да живеят един с друг, по-скоро трябвало да бъдат просто съседи и от време на време да си ходят на гости. Преди да се замисля колко е гениално това, като истинска женска естествено не пропускам мислено да позлословя срещу друга женска, мислейки си, че точно тя, бедничката, сигурно е имала повод да го каже – повече от десет години полусъвместен живот с пияница и пройдоха, прочут с това, че тези две неща не са единствените му пороци. Полусъвместен, защото сладкият пройдоха е бил женен за католичка и си остава такъв – женен за нея – до края на живота си, защото религията не й позволявала да му даде развод.  Та на края на живота му и двете, съпруга и любовница, му държат ръката на смъртното легло.

Както и да е. Отклоних се. Като Джером К. Джером. Ненавиждах го като малка.

А може би пък нещата да са навързани и говорейки за Кетрин Хепбърн да се замислям за собствените си връзки и да си казвам, че ако и те бяха такива, щях да имам извинение, че не искам да живея постоянно с някого. Но те не са. Съдбата ми подхвърля винаги доста добри, а понякога и прекрасни, екземпляри за въртене на съвместно домакинство, отглеждане на потомство и откъслечно правене на приличен секс. Неусетно, или не съвсем, в срок от една до три години, аз съумявам да им намеря кусури, правещи съвместното ни съжителство невъзможно или просто решавам, че е време да продължавам нататък. Обикновено им идва като гръм от ясно небе, защото те много ме обичат, но аз вече толкова не ги издържам, че дори не искам и да обяснявам. Моля, ако на някой това му се стори познато да вдигне ръка. Къде по-успокоително е да знаеш, че не си единственото битово чудовище на този свят. Е, не е точно така, обяснявам защо си отивам. Винаги аргументирано и колкото се може по-възпитано. Въпреки, че за какви аргументи може да става дума, когато има или по-скоро няма чувства? Те и без това не го разбират, де и любимото им занимание е да започнат да се пенят в безсилна, но доста точно улучваща и силно нараняваща злоба. След толкова прецакани връзки започвам да се замислям да не би аз нещо да не съм наред? Признавам, че можех и по-рано да се замисля и да взема да стана една съзнателна единица на обществото – да отглеждам детенце, което ме вбесява по-често, отколкото ми се иска и да се прибирам вечер при съпруг, когото даже не искам да погледна – а не да стана една връзкокорабокрушенка (ха, нова дума!) и не особена гордост за майка си.

Вече два пъти споменавам майка си, явно нещо много ме човърка мисълта за нея напоследък. За първи път в живота си усещам, че ме е еня да не я нараня. Или поне не особено много. Защото в самата генетична роля на нейна дъщеря, която ми е дадена, конфликтът е предпрограмиран. Ако искаш да направиш майка си щастлива, неизбежно ще направиш себе си нещастна. Защото това, което иска майка ти за теб и по всяка вероятност същото, което ти ще искаш за дъщеря си със сигурност не е това, което ти, респ. дъщеря ти, иска за себе си в настоящето. Просто не е възможно майка ти да иска да се напиеш до несвяст и да караш кола в това състояние, да си лягаш с разни хора, за чийто пол, да не говорим за бройка, на следващия ден да имаш само бегъл спомен, да не искаш да се жениш и разни подобни. Никога не съм позволявала прекалена намеса от страна на майка ми в ничий личен живот, освен в нейния собствен, но едно от нещата, които ме притесняват за първи път, откакто изобщо си давам сметка за чувствата на околните, са наранените чувства на майка ми. Боже мой, ако това не е знак, че остарявам, кое? За първи път ми се случва да призная, че насълзените очи на майка ми представляват макар и малък процент от доводите защо да стоя там, където съм в момента и да не прибързвам с поредното “съдбовно” решение.  Това, за което стана дума в началото – скачането от връзка във връзка и осмеляването да започна такава, като тази с теб. Ти. Най-невъзможната връзка на живота ми досега. Не обичам да обобщавам, но мисля, че няма какво да я бие по ненормалност, неочакваност, неподходящост, безперспективност и .. още сума ти неща, започващи с “не”. Затова може би я усещам така силно и красиво.

Веднъж един съвсем непознат човек поиска да ми погледне ръката, гледал на ръка и физиономията ми го заинтригувала.

Каза ми, че съм имала много дълга, но насечена линия на живота … и че било време да престана да взимам важните решения в живота си с “онази си работа”.

След кратък момент на изненада, че съвсем непознат мъж си позволява да ми говори така, се ухилих вътрешно, мислейки си, че може би трябва да съм доволна, че взимам важните решения точно по този начин или по-скоро с помощта на точно този си орган.

Опит за логически разсъждения: нали уж мъжете са набедени, че мислят с една определена, ненамираща се на раменете им, глава? Не познавам мъж, който при взимането на решения, оказали се в последствие грешни – факт, от самото начало пределно ясен за всички, освен за взимащия решение  – да се е мъчил и наполовина, колкото мен и който после да е имал гузна съвест и безсънни нощи, питайки се дали така е трябвало да постъпи. Е, да де, ама нещо има противоречие.

Нали досега съм взимала решенията си с онази си работа?

Значи съм била нещо като мъж в това отношение? 

Защо тогава нямам впечатлението, че лесно съм взимала решения в живота си?

А от друга страна го имам за мъжете?? 

Женска му работа…

3 responses to “Женски работи

  1. Женска му работа, in-fucking-deed.

  2. Вдигам и двете си ръце!!!
    Лошото е, че и мен много взе да ме гризе съвестта🙂 Незнам обаче дали е от остаряване или помъдряване, или просто сме започнали по малко да губим на моменти почва под краката си!
    Интересното е,че като споделя пред близки за угризенията си, те ми казват,че винаги много мисля!?!?! :)))
    Харесва ми стила Ви на писане, в него има много свобода и непринуденост!

  3. Лъчезара

    Хех, и аз вдигам ръка и аз съм такава чудовищна особа. Много проятен текст и блог като цяло🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s