(Не)Фатални италиански заблуди

 

Тази работа с италианското вино е почти като онази с българското – почти всеки у нас разбира от него. Подобно на голяма част от света, българите изпитват силна симпатия към италианското вино, като значителна роля за това играе емоционалната близост, която ги свързва с Италия. Красива природа, божествена храна, да не говорим за изкуство, архитектура или дизайн. Виното е само едно от толкова многото неща, които италианците правят наистина добре. Е, не винаги, а и често се изкушават да послъгват, но светът прощава на красивите, нали?

Първоначално този материал трябваше да е за изложението Vinitaly, на което Италианският Институт за Външна Търговия в София (ICE) от няколкото години насам кани български винени журналисти, но а) Ясен Бориславов вече писа подробно за това във Wine & Dine (списанието, в което за първи път се появи този материал)  и б) на мнение съм, че животът е смислен и красив когато научаваме нови неща, които обогатяват едновременно разума и сърцето ни. Затова предпочитам да споделя личните си винени открития, които направих след две седмици шокова доза Италия, отколкото да протоколирам що е то винено изложение.

Без протокол не може все пак: Винитали е едно от най-големите винени изложения на Европа, провеждащо се всяка година във Верона от 2 до 6 април. Преди  него, от 25 до 29 март, тече международен конкурс, по време на който се оценяват подадените проби. Тази година отборите се казваха “105 енолози и винени журналисти от цял свят” и  “3 600 проби от 34 страни”. Участието в дегустационните панели е винено кръщение чрез пълно потапяне за много от “съдиите”, някои от които се оказа, че дегустират вино за … втори път в живота си. След приключването на конкурса, журналистите, отново разпределени в групи, бяхме изпратени на турове из различни винени области на Италия. Завършва се с посещение на самото изложение.

Заблудената овца I

Като точно такава се почувствах, когато приключи винената ми екскурзия. Основен принцип на живота ми, и особено ще се отнася до виното, е този за големия залък и  голямата дума, но ще призная, че винаги съм се отнасяла леко снизходително към дестинацията, където разбрах, че отиваме – Соаве.

Винената област Soave се намира в североизточна Италия, в провинция Верона. Върху отличните за вино почви от вулканична туфа и базалт растат местните бели сортове Garganega и Trebbiano di Soave. По всяка вероятност не знаете какво е Соаве, а ако сте го опитвали (има го във всяко ресторантче в Италия), то с 95%-на сигурност не ви е впечатлило. Няма и с какво, мислех си, докато пътувахме към едноименното градче-крепост. Опитвах се да си спомня колко Соавета съм опитвала досега и си кълнях късмета, който ме отвежда тук, а не във Фриули например. Идея нямах колко много ще се смея на себе си само след няколко часа.

В Италия всяко регистрирано италианско КНП (DOC или DOCG) си има т.нар. Консорциум, който следи за спазването на законовите положения и работи за популяризирането на местните вино и изби. В Соаве този консорциум носи звучното име Consorzio Tutela Vini Soave e Recioto di Soave, а отговорността да се представи местното винопроизводство в най-добра светлина се носи от учудващо млад и доста смел екип. Смелостта е необходима, защото тези хора са наясно с древната традиция и потенциала на земята си и са твърдо решени да променят начина, по който светът вижда Соаве към момента, а именно като едно непретенциозно, евтино и масово вино.

Отнесоха се с нас като с деца, които се учат да карат колело. Отначало, подхванати за седалката и с трето колело, посетихме изби, за които качеството е нещо, което не се коментира, а се подразбира; пазители, но не и консерватори на традицията, които са наясно, че традицията трябва да се променя, за да живее.

Щом усетиха, че карането ни се удава, водачите отделиха ръка от гърбовете ни и ни заведоха в малки семейни изби, в които започнахме да опитваме Соаве в контакт с дървесина, Соаве на повече от две години, а също така и пенливи вина от местния, но позабравен доскоро сорт Durello.

Третото колело от велосипеда ни беше свалено (а пък аз лично се почувствах така, сякаш са ми дали mountain bike) с посещението при Алесандро Филипи (http://cantinafilippi.it/), чийто вина идват от над 40-годишни лозя, лежат дълги месеци върху дрождите, някои минават през контакт с дървесина и нефилтрирани, а някои и несулфитирани, се озовават в тънки, високи бутилки характерни за Мозел, но не и за Соаве. През цялото време, докато опитвахме вината му в главата ми звучеше парчето “Super freak” на Rick James.

В края на краищата целта беше постигната и цялата ни група си тръгна с коренно различни представи от тези, с които дойде. Соаве е вино с характер, който отначало може да ви се стори леко затворен – носът му е почти неутрален с ефирни нотки на цитрус, бели цветчета и сушени билки – че чак и кисел – буквално, заради високата свежест. Тялото на едно Соаве е това, което предизвиква възхита и ви спечелва: изправено, гъвкаво, изваяно с учудваща прецизност, минерално и дълго, дълго, дълго. Потенциалът на едно наистина добро Соаве е над 5 години. Толкова е подходящо към различни храни, че опасността да се напиете, търсейки храната, с която не си отива е значителна.

Соаве е близо до може би най-лудия град в света – Венеция – така че имате повод да си направите удоволствието. На сайта на консорциума има необходимата информация – http://www.ilsoave.com. От мен само няколко имена: Balestri Valda, Coffele, Corte Moschina, Filippi, La Cappuccina, I Stefanini, Sandro de Bruno, Vicentini Agostino.   

Заблудената овца II 

Фронталният сблъсък със следващата ми заблуда се случи на една от многото дегустации по време на Винитали. Пръстът на провидението се появи под формата на дегустация на сагрантино (местен сорт от Умбрия, чийто цвят и танини карат повечето червени сортове да изглеждат като румени дечица), след която се нуждаех от освежаване на небцето. Следващата обявена дегустация беше “Асти – различни интерпретации” и влязох на нея с голяма радост, но, признавам си, по-скоро с идеята за почивка, а не за работа. Пила съм достатъчно Астита и знам, че огромна изненада надали ще има (да, бе, да).

Подобно на Соаве и за вината на Асти има теория, че главната причина за съществуването им е, че се правят и продават лесно. Asti DOCG обхваща 10 000 хектара лозя в Пиемонт, Северна Италия, върху които се гледа най-личният представител на семейство Мускатови – дребнозърнестият бял мускат. Асти е най-старото италианско пенливо вино, или поне така казват пиемонтците[1], и за начало е важно да не го бъркате с идващото от същия регион Moscato d’Asti. Интересното при едно Асти е, че,  опростено казано, то се прави по поръчка: след пресоването на гроздето мъстта се съхранява почти замразена в резервоари под налягане и се “вади” оттам всеки път, когато е необходимо да се бутилира определено количество. Прави се, защото при Асти, в качеството му на сладко пенливо вино от ароматен сорт, особено значение има  именно свежестта на ароматите; не се търсят нотки на бишкоти, дрожди или ядки, характерни за отлежавало върху дрождите пенливо вино. Както при шампанското и тук се провежда вторична ферментация, която ражда искрящите мехурчета. Именно тази кристална, звънтяща плодовост на Асти е и причината, поради която т. нар. сериозни ценители го обявяват за приятно и освежаващо, но без всякакви претенции за влизане в клуба на истинските вина.

Изключително пламенният представител на консорциума на Asti DOCG започна дегустацията, както и всички италианци досега, с думите, че ей-сега ще ни покаже най-доброто италианско вино и то в неочаквана светлина. Без да навлизам в повече излишни подробности ще кажа само, че … човекът направо ни разби. Към всяко вино беше приготвено кулинарно предложение. Трудно е за вярване, че един мускат, и то в пенливия му вариант, може да е толкова интересен, фин и елегантен, толкова добре да предава почерка на човека зад него и най-вече да показва такава минералност. Лично за мен съвсем нов и радостен факт беше, че при такова огромно търсене в световен мащаб (виното е на 2-ро място по продажби след Кианти Класико) има хора, които влагат труд, време и емоции да правят Асти от миниатюрни парцели и да говорят за тероар.

Ами Асти и храната? Божествеността започва да ухае на мускат: мариновано в Асти студено телешко в сос от риба тон; бяла целина (селъри) с дип от сирене Castelmagno; ризото с горгонзола и Асти-редукция; хрупкави морски дарове със сос от Асти и меден оцет; сабайоне с Асти; кестенови бисквити с крем от кестени и шоколадова заливка.

Асти е абсолютна terra incognita за повечето пиещи вино, така че и това е нелоша идея за винено пътешествие.

Няма да коментирам дали се смятам за овца или не… в най-лошия случай за една щастлива.

 

[1] ако питате ломбардците, те ще ви се усмихнат съчувствено и ще ви обяснят едно-две неща за Франчакортата

One response to “(Не)Фатални италиански заблуди

  1. Pingback: Италианско вино за начинаещи и не съвсем « ЯСЕН за вино и философия

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s