Сънувай суши

Хлябът и зрелищата, казват, са най-прекият път към любовта на масите. От няколко години насам – и все по-дългите, мъчителни и протяжни празнични маратони от почивни дни, бих добавила. Имам чувството, че на дълбокото потапяне в ракия и свинска/агнешка мазнотия се гледа като на мехлем за много рани и всеки възможен момент се използва за удължаване на терапията.

Тази година не прави изключение, подредилите се като луканки пет почивни дни автоматично ще преминат в замислените от властта единайсет. София вече наподобява изоставен кораб и по форумите се сипе злъчта на т. нар. истински софиянци, които виртуално махат на отиващите си по родните места неистински такива. Останалите в града притичват като мишки от трапеза на трапеза. Не, че вече много им се яде, просто София е град, в който няма какво да се прави и яденето е особено важно по време на подобни периоди. Няма социален живот, освен на маса или бар. Няма събития, няма изложби, няма къде да заведеш чавето, което иначе удобно се поема от бабата или детската градина, а сега се взираш в очите му и се питаш как, по дяволите, да го накараш да се разкара в съседната стая. Семейните скандали бележат пик, защото същото като с детето съвместно живеещите искат да направят и един с друг, но няма толкова стаи. За някои от хората без деца или големи семейства дните около Коледа са време за дълбока алкохолна амнезия.

Човек без деца съм, но алкохолът е част от работното ми ежедневие, така че за мен това не е опция. Семейството ми е голямо, но разпръснато, така че ще си досаждаме умерено и даже ще си изкараме добре. На разположение имам достатъчно стаи, в които да се разхождам както и когато поискам. За тези празници съм в София, защото имам нужда да си почина от последните няколко хиперактивни месеца и знам какво не съм могла да правя през тях – да чета и гледам филми („Хобит” не е между тях, много благодаря). Организирам си киномаратон, в който редувам комедия за нюйоркси гейове с откровения за смърт, старост и храна. И естествено, филмът за храната, а не този за смъртта, ме навежда на най-философски размишления за живота.

Jiro Dreams of Sushi, или „Джиро сънува суши”, е документален филм на Дейвид Гелб за 85-годишния по време на снимките майстор на суши Джиро Оно, считан за ходещо сред човеците божество в света на сушито. Обявен е за японско национално богатство. Малкият му токийски ресторант за суши в подземието на една офис сграда в квартала Ginza разполага с 10 места, тоалетна отвън и 3 Мишленски звезди. За най-големия му син, който един ден ще поеме бизнеса, един от интервюираните във филма (бивш чирак на Джиро, чийто ресторант също има 3 Мишленски звезди) казва, че няма шанс пред величието на баща си и че трябва да готви два пъти по-добре, за да се приеме като равен на Джиро. „Аристокрация на вкуса” е философията на Джиро по отношение на това, което прави и той го прави всеки божи ден през последните 70 години, с изключение на един, в който е получил инфаркт. След него престава единствено да ходи на пазара за риба, но не и да прави суши. Във филма Джиро казва много прости и мъдри неща, но това, което ме впечатли най-дълбоко е:

„ Правя едно и също нещо всеки ден, отново и отново, подобрявайки го по малко. Винаги се стремя да постигна повече. Ще продължа да се катеря, опитвайки се да стигна до върха, но никой не знае къде е върха.” („I do the same thing over and over, improving bit by bit. There is always a yearning to achieve more. I’ll continue to climb, trying to reach the top, but no one knows where the top is.”)

Няма да разказвам повече, намерете си филма (има откъде) и мисля, че дори и абсолютно незаитересованите от храна няма да останат разочаровани.

Една позната беше силно депресирана от посланието на филма – то тотално подрязвало крилата на нейния стремеж към себепознание и търсенето на истинското й призвание, които включвали интензивно пътуване, запознанство с чужди култури и допир до места със силна космическа енергия. И удобна „свобода”, миришеща на бягане от отговорност, мързел да се упражняваш в и страх да се посветиш на нещо, ми се искаше да й кажа, но коя съм аз да я съдя? Надявам се във втората половина от живота си да намери своето призвание, защото досега е намерила само много и разнообразна дрога, начини дълго време да преживява с малко пари и без баня и двама, също толкова търсещи, съпрузи, които са вече бивши, защото освен търсещи се оказаха пиещи и биещи я.

Покрай нея се сетих и за себе си преди двайсет години и за своя първи престой в Германия. По това време бях особен застъпник на тезата, че общата култура е отговорът на всичко, може би защото бях по равно глупава и мързелива и не исках да хабя скъпоценните си мозъчни клетки и време в усъвършенстването само на едно нещо. Исках да уча политология в Германия (о, майн гот!) и след полагането на единия от изпитите, баща ми беше организирал да остана на работа при негови приятели за един месец, като идеята беше за това време да науча част от един конкретен занаят и накрая да имам нещо като изпит докъде съм стигнала с усвояването на занаята. По онова време това беше единствената възможност да получа виза, но за баща ми също така беше важно да ми покаже в какви времена живеем и как шансовете ми за успешна кариера ще са нищожни, ако не го разбера: времената на енциклопедичните мозъци и открития са отминали, последните два века от човешката история са времето на специализацията, времето на ежедневния, упорит и целенасочен труд, на непрекъснатото усъвършенстване на уменията, независимо дали си мозъчен хирург, бижутер или готвач. Светът ни, какъвто го познаваме, стъпва на раменете на хора, които са посветили съществуванието си тази задача.

За съжаление, през последните десетилетия този свят започна сериозно да се клати. Все по-малко човеци са добри в конкретен занаят, все по-рядко се намират такива, които са готови да посветят години от живота си в смирено вървене към върха на съвършенството и все повече са тези, които искат да работят нещо, което просто да им носи, по възможност много, пари. Около мен е пълно с принцеси в начален стадии на обучение, които докато го завършат са сервитьорки или продавачки; принцеси в краен стадии на обучение, които работят в ПР или рекламни агенции и завършили принцеси, които са омъжени за „бизнесмени”. Мнозинството мъже в България в началото на 21 век все още мечтаят за нек’ъв бизнес, който, подразбира се, да носи пари и Мерцедес. Обущарят ми прилича на мутра и когато му се покаже очевидното му бездарие, крачката към това да ме ступа е много малка. Така и тапицерът отсреща, и оптикът, в строителството и джунглата на т. нар. майстори изобщо няма и да навлизам.

В момента съм на лудата въртележка по започването на един проект и по-силно от всякога осъзнавам, че най-добре ще е да клонирам себе си и партньорите си, за да можем да покрием всяка част от него. На страстта и ангажимента ни се гледа с присмех, съчувствие, лека ирония и учудване – все един ден ще ни дойде акъла. Докато това стане, още нещо от филма за Джиро и за това какъв е той:

„Японската дума шокунин се дефинира от речниците като занаятчия, но това не съумява да предаде много по-дълбокото значение на думата. Да си шокунин означава не само да имаш технически умения, това е и начин на мислене и социално съзнание. Шокунинът има общественото задължение да даде най-доброто от себе си за всеобщото благо. Това задължение е духовно и материално, и независимо какво е изискването шокунинът е задължен да го изпълни.”

3 responses to “Сънувай суши

  1. За трапезите и празниците – напълно съгласна. За съжаление по това време и пътуването не е опция, заради завишените цени, посредственото обслужване и задължителната приповдигнатост.
    По-интересен е въпросът за призванието. Дали е задължително човек да намери едно единствено и да дълбае в него? След години е много вероятно да се окаже, че всъщност това нито дава щастие, нито удовлетворение, нито полза за другите. Аз съм привърженик на експеримента и смятам, че е далеч по-смислен (стига да не е хаотичен, а мотивиран), отколкото блъскането на главата в търсене на призвание.
    Японската душевност и манталитет са на космически години от нашите и на подобна плътна отдаденост са способни малцина. Непременно ще гледам филма!

    • Мария, аз, след дълги години на експерименти и без да отричам очарованието им, съм твърдо „ЗА“ усъвършенстването на и в едно нещо. Иска ми се да бях на този акъл, когато бях на 17, но питай ме на какъв бях тогава🙂

  2. Според мен е въпрос не само на таланти, а и на темперамент и обстоятелства. ЗА надграждането съм, във всеки възможен смисъл – дали е на едно конкретно умение, на опит, отношение, интереси, въпрос на избор, но да има движение нагоре.
    Напоследък наблюдавам едно явление, което наистина не проумявам – напъните всяко хоби или занимание, което носи удоволствие и за което си получил няколко одобрителни потупвания непременно да бъде превръщано в професия или начин за изкарване на пари. Свидетел съм на не особено приятни гледки и сериозно зацикляне, няма и помен от опити за усъвършенстване и търсене на нови аспекти.
    Та така.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s