Annum Dilettante

2013 е годината, в която времето ме размаза в стената със скорост двайсет и две години в секунда. В контекста на политиката бяха преосмислени познанства, приятелства, обществени личности, идеи, начин на живот. Мислех си, че съм загърбила този етап от живота си преди време, но явно не съм. А и честно казано, много удобно оставих нея, политиката, да ме отърве от задължението да общувам с и без това неприятни ми лица. Хората около мен се преброиха и престроиха – истинските приятели станаха още по-истински, тези на кантара паднаха в прахоляка, а беглите познанства се скриха от очите ми. Нивото ми на толерантност към човешката глупост се сниши с още една единица и с широк замах чистя познанствата си от нея. И понеже 2013 също така е годината на социалните мрежи, не знам как да тълкувам снимка на мое Фейсбук познанство със застреляно, по всяка вероятност от него, животно и понеже не знам, го махам от кръга дори на най-далечните си познанства.

Въпреки, че нямаше как да не започне с това, този пост не е за политика и за кризата на общество, институции и морал. Много по-активни в това отношение и със сигурност по-умни от мен хора се изказват непрестанно по темата, както и много, считани досега от мен за умни, се изакват по нея, така че аз няма да правя нито едно от двете. Ще кажа само, че надали на мислещите хора от предишни времена им е било по-леко да съществуват сред блатото на българската душевна и мозъчна немощ, отколкото на нас и че нещо много опищяхме и преиграхме нещата, без да настъпи реална промяна, което може би означава, че на хората всъщност им е добре така.

Този пост е за моята работа и ежедневни ситуации, в които плувам и аха-аха да се удавя, но все още държа глава отгоре.

2013 е годината, в която се заяви поредната тенденция в приготвянето, консумирането, писането и говоренето за храна и вино у нас – тази на дилетанството.

Добронамереното, усмихнато, позитивно (бляк), екологично и хипстърско дилетанство, на фона на което професионализмът, който и без това подава ръка барем някой го изтегли от блатото на посредствеността, изглежда лош, строг и никак куул.

1. Зад всеки ъгъл изникват новите магазини тип бакалийки, които продават подозрителни от санитарна гледна точка сирена, кашкавали, плодове, зеленчуци и консерви на разни манастири, които били, алелуя!, без химия. Без химия – може, затова пък с микробиология – собствени колонии от дрожди и бактерии, отгледани в дрехите и помещенията на монасите. Продават вкиснати вина, на прага да се превърнат в оцет, но „от грозде” (реален надпис на етикет), защото всичко друго („- Всичко? – Да, всичко!”) е вода с оцветители и ароматизатори. Виж ти, не знаех, да се е.а и в професионалиста.

Освен натур-групата в тях се продава и противoположната група на лъскавото, дизайнерско нещо (конфитюр, лютеница, туршия и т.н.) на най-добрата приятелка/член на семейството/някое безработно селебрити, преоткрило консервирането в късен септември/блогър/изберете сами. Цена = кръвопускане, но кой смее да каже, че царят е гол, желание за среща с Агенцията по храните – явно огромно, защото едно е да подаряваш, друго – да продаваш. Бюрокрацията е огромна, знаем, но не бива шега със здравето на клиентелата.

2. „Кравето масло е мъртво, да живее кокосовото масло!” – „здравословните” магазини са последвани от „здравословни” места за хранене. Лошо няма, само положението у нас през 21 век да не беше като с „Logona” (водещата немската марка за биокозметика) през 80-те години на миналия век, когато фирмата отчаяно търси решение продуктите не само да бъдат здравословни, но и пазарно приемливи, т.е. да не миришат и да не се мажат като хоросан върху лицата и други части от тялото. Важен въпрос, струва ми се, който трябва да си поставят правещите и продаващите био-продукти у нас: не е ли вече време за приемливо изглеждащи и ВКУСНИ здравословни неща? Коя точно струна искате да зазвъни у клиента продавайки му тъмно кафяви акита с шупли и побелели повърхности, разпадащи се в ръцете му, миришещи странно и с вкус на недосмляно-върнато от едногодишно, обозначени като „Ръчно изработен шоколад със супер-храни”? Не ви пука, ок, но да знаете, че така пазарен дял не се печели. Да вземем отново примера с Логона – поразгледайте сайта на фирмата и вижте кога, колко, къде и как.

Изключения, слава богу, има и за мен това са истинските, вкусни и добре пазарно премислени продукти на „Хармоника” (има слух, че били низвергнати от хардлайнерите защото били „масовка”… ?!???) и Roo-bar.

3. Имам кулинарен блог и познания за храните. Защо да не започна свой собствен бизнес, нещо по-дребно – фурна, сладкарница? Започни, но не забравяй, че клиентът не е братовчедката, чиито очи се насълзяват от вида на хляба или сладкиша, който си приготвил/а. Трябва да можеш да гарантираш постоянно качество и вид, наличност на продуктите, дисциплина и издръжливост в борбата с администрацията. Това, че си лягаш в два през нощта не интересува никого, нито това, че пак всичко са ти изкупили и нямаш какво да продаваш, а ти нямаш време да направиш нови неща, защото главата не си вдигаш от работа и пак не смогваш и мрън, и мрън,  и мрън. Бизнес се започва с бизнес план и изчисления, а не с „позитивна енергия”. Неподготвеността не е извинение, или се стягаш, или се прибираш вкъщи и продължаваш да правиш хубави снимки за блога.

– Обичам да готвя и мога да чета (рецепти на чужди готвачи в интернет). Защо да не направя някое събитие – брънч, тематична вечеря? Колко може да е сложно? Понеже ще си купя най-скъпите продукти и защото все пак съм дизайнер/архитект/чужденец/изберете си сами, цената не може да падне под 40 лева за брънч и 120 лева за 4-степенна вечеря. Оказва се, че да готвиш за много хора не е като да готвиш за двама, а и лошите отвън са нервни и си искат храната веднага и то във вид и с качество като в истински ресторант. Това ти не си го пресметнал, фиаското ти е пълно, ти обаче не се извиняваш, защото не знаеш как се прави това, нито връщаш парите на хората и въпреки, че се надявам да греша нещо ми подсказва, че не си се отказал напълно и че пак ще те засега някъде из града.

– Ям/ пия вино/бира/уиски, ходя по ресторанти/изби/дистилерии. Защо да не стана кулинарен/винен критик?

Първо за храната – преди двайсет години, когато светът на ресторантите не познава кулинарните блогъри и тяхното чувство за безнаказаност, пишещите за храна са хора с образование журналистическо или с непознатото у нас „Food science”, които работят за влиятелни медии. Освен, че добре се подготвят преди да оценят един ресторант, практиката им е била да предоставят на готвача или собственика на ресторанта възможност да прочете рецензията преди публикуването й и съответно да отговори на въпроси или да изясни детайли. Това не се прави вече, нещо повече – демократичният интернет позволява на всеки, който може да сготви нещо що-годе прилично и още по-добре да го снима, да дава мнение за ресторанти или готвачи, без да разполага с почти никакви теоретични или практични знания за храната, съставки, техники на приготвяне и т. н. Известно време работа в кухнята на ресторант би се отразило добре на всички кулинарни блогъри. Добре е да не забравят колко докачливи стават самите те, когато някой си позволи да критикува написаното, сниманото или сготвеното от тях. Мигом интернетът става по-малко демократично място и правилото е „На моята стена – по моите правила”. Да не правим на другите това, което не искаме да ни правят на нас, нали така.

После за виното – когато аз се появих сред винените кръгове у нас предизвиках провинциално възмущение, че нямам право да се изказвам ‘щот не съм енолог. След година-две се подочу за това, което съм завършила – професия също с толкова аморфни очертания в главата на българина, колкото и Food science – и духовете се успокоиха. На мен не ми пука кой знае колко обаче, защото знам какво знам, и колко много не знам.

2013 роди доста моменти и във виното, в които фактът, че някой пие много вино го окрили да иска да стъпва на менторския пиедестал. Лошо няма, само не казвайте на хората, че в ризлинга имало някаква бактерия, която правела вината му специални, че много зор виждам при оборването на подобни „факти“.

За достоен, смятам, финал – поредната ситуация от живота:

„- Ако ша пийм червено вино, трябва да е само Бордо, никви български, не им вярвам аз на нашти изби.

– Бордото е прекрасно, но имаме и чудесни български вина!

– Вий на мен не ми  обяснявайте, аз съм ходила в Шато Марго. Вий в Шато Марго ходила ли сте?

– Да, но понеже за мен това е работа, възможността за впечатляване на околните остава изцяло за вас.”

critic

Advertisements

2 responses to “Annum Dilettante

  1. Може би е дошло времето на българския винен пазар опаковката да е ясно указание за качеството на виното. Например – за да се бутилира в бутилка от 0.75 л. – качеството на виното да е минимум от 86 точки.

  2. Поздравления за съдържанието и красивите думи, с които са описани не дотам красиви ситуации от последните месеци! Разпознавам себе си като второстепенен герой в някои от тях… Много непознаващи в техника и дълбочина изуството да се прави и поднася храна хора, го свеждат до махленска сергия. Ако не се реагира навреме – ще се изгубим!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s