Ако импресионистите не бяха зъболекари

 За това колко е важно да имаме конкретен и даден с достойнство отговор на въпроса „Какво работите?“

Когато И. каза, че може би е намерил призванието си и иска задълбочено да учи занаят, околните казаха, че това било ау, колко хубаво и интересно, и браво, и как се бил сетил. А аз си казах „разгеле, сети се, от кога чакам да го каже това”.

След като разбраха, че ще учи в една от най-престижните школи на света, много хора около него проявиха завист, някои – благородна, някои – не толкова. Някои направо му казаха, че е луд да се захваща. Замислих се кои хора съставляват втората и третата група и установих, че не мога да кажа нищо конкретно за тях – нито какво са учили, нито каква е професията им, нито се сещам за някакви особени сръчности или дарби, които притежават. Те нямат такива. Те вършат това, което аз на петгодишна възраст си представях, че ще върша през 2000-та година: всеки ден ще ставам, ще се обличам, ще отивам някъде, където ще работя нещо и вечер ще се прибирам. В общи линии – нищо. В ума ми на петгодишна блондинка акцентът падаше върху ритуала на обличането и избирането на чанта и обувки, но загриженият поглед на баща ми явно ме е следял зорко още тогава и е разбирал, че аз съм едно от децата му, което трудно ще намери призванието си и има нужда от интензивно професионално ориентиране. Няколко години по-късно баба ми вече пускаше пасове колко хубаво щяло да бъде ако съм станела „милосърдна” сестра (тя беше родена през 1907 година, мир на праха й), докато аз я гледах с мътен поглед и казвах, че по-скоро бих отровила някого, отколкото да го обгрижвам. „Аптекарка тогава?” с надежда питаше тя.

Нека обясня що за човек е баща ми. След завършване на висше образование по физика и математика в Софийския университет, следва такова по оптика в Германия, по която с висока скорост се пише и докторат. Върнал се в България, той се оказва първият оптик на Народната Република, признаването на чиято диплома изисква свикването на академичен съвет, тъй като досега у нас такова нещо не е имало. Общо взето, човекът е порел с гърди водите и когато трийсет и повече години по-късно аз се завърнах с първата по рода си диплома в моята област и стана ясно, че няма на какво да я приравня в българското образование, ми беше напомнено, че това не би трябвало да бъде сериозна пречка за дъщерята на баща ми. Да съм свикала академичен съвет.

До ден-днешен баща ми вярва, че времената на енциклопедичните мозъци и открития са отминали и че последният век от човешката история е времето на специализацията, времето на ежедневния, упорит и целенасочен труд, на непрекъснатото усъвършенстване на уменията, независимо дали си мозъчен хирург, бижутер или готвач. Светът ни, какъвто го познаваме, стъпва на раменете на хора, които са посветили съществуванието си на тази задача.

Не смея да отсъдя дали е прав или не. Знам, че благодарение на него днес аз съм човек, който дълбоко вярва във възпитанието към труд, честност и морал и в професионалното специализиране в най-висока степен – с ежедневен труд, честност и воля. Това осмисля професионалната ми и социална изява и в най-общ аспект – съществуването ми като достойно човешко същество. Спокойна съм, защото знам къде стоя и докъде съм стигнала и едновременно с това – неспокойна, защото знам колко още много имам да вървя. Знам и че надали ще стигна до края на пътя на познанието в моя бранш през този живот и това малко ме натъжава, но и смирява, както нищо друго на света. Владеенето на знаят до степен да мога да го нарека своя професия доведе при мен до социално спокойствие и пълно отърсване от суетата, както професионална, така и човешка. Изостри и без това неспокойното ми чувство за справедливост и доведе до осъзнаването, че съм длъжна да помагам на по-малко ощастливените от съдбата и да се ангажирам в обществено полезни каузи. Благодарна съм на съдбата, че ми изпрати водач в лицето на баща ми, който винаги ми казваше: „Ако ти знаеш къде стоиш, рано или късно и другите ще го разберат. Трябва обаче така да стоиш, че да не могат да не те забележат.”

Тук се налага да отворя две скоби, които всъщност са толкова огромни, че може би трябва да се сложат в началото на текста:

Първата е, че изкачването до професионалното място, от което могат да те видят не е работа за всеки, защото изисква здраво вперен в една точка поглед, а ние много често сме убедени, че най-интересните неща са встрани, че това е свободата, която ни маха на отклонението. Може и да е така, по-често не е, показва поне моя опит. Представата за свободата – да опитваш различно амплоа на всеки две-три години, да бродиш по света, да караш сърф или да си в йога ашрам по шест месеца в годината – е прекрасна и силно модерна напоследък в нашето, по своему несвободно, българско общество. Не мисля, че допринася по какъвто и да било начин за нещо друго обаче, освен за това самите ние да се почувстваме добре. Ние, не околните, не обществото. Аман от егоизъм.

Втората е, че цялата тази прочувствена тирада за професионалното усъвършенстване е прекрасна, ако не звучеше на светлинни години от контекста на живота и ценностите в България днес. Смешно далечно. Горчиво-иронично смешно. Като я чета си мисля даже, че може да е официалното ми обявяване за трогателно нелепа наивница. Все по-малко хора около мен са добри в конкретен занаят, все по-рядко се намират такива, които са готови да посветят години от живота си в смирено вървене към върха на съвършенството и все повече са тези, които искат да работят нещо, което просто да им носи бързи, по възможност много, пари. Ако на въпроса „Какво работите? повече хора имаха конкретен, и даден с достойнство, отговор, а не смутоляване от рода на „Ами, тука нещо в една фирма/заведение/списание и т.н.” , то социалните хаос и фрустрация у нас биха били къде по-малки. Тогава нямаше как да се случи счетоводители да пишат юридически договори, редактори да не забелязват грешките на пишещите или готвещи домакини да предлагат рецепти на готвачи. Накъдето и да се обърна, виждам хора, които упражняват някакво занимание в стадия на привиден покой, в който се намират, докато дойде времето да се превърнат в принцове или принцеси. Упражняват го без професионална подготовка и мотивация, с неудоволствие и често със срам, с поглед вперен в светлото бъдеще, което аха да дойде, но по-често не идва. Това нагнетява обстановката, но пък психолозите отдавна са ни го казали: една от формите на проява на фрустрацията е агресията. В морето на неможещите и незнаещите, можещите и знаещите не биват оценявани и признавани, те биват изяждани или натискани на дъното, в най-добрия случай бродят встрани, сами и неразбрани от масата.

А уравнението за едно стабилно общество звучи супер просто – ако всеки от нас е максимално добър, чист и посветен в собственото си поле, то като цяло всичко ще е супер.

Със сигурност нещата са по-сложни, засега просто стискам палци адвокатите и счетоводителите ми да знаят какво правят и няма все още да отварям зъболекарски кабинет, макар че много ме сърбят ръцете. И оставам на разположение, ако някой има въпроси за вино, разбира се.

Текстът е написан за Капитал LIGHT.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s