Category Archives: есета

Ядеш каквото си

В началото на годината получих покана да участвам като автор в книга. За истории, отнасящи се директно или не за храна. Подтиснах инстинктивната си реакция да кажа „не“, книга чак, и изслушах какво точно се иска от мен. Съгласих се в края на краищата, както винаги попитах какъв е крайният срок, седнах пред компютъра си в пълно отчаяние и изстрелях този текст за два дена. Ще да е тлял отдавна в мен. И понеже вече имаше питания – не търсете себе си или някого, когото познавате в текста – образите са събирателни.

През 1826 година големият любител на добрата кухня и кулинарен теоретик на нашето време, който между впрочем никога не е бил готвач, Жан- Антелм Бриа-Саварен пише в произведението си „Физиология на вкуса или медитации на трансцендентната гастрономия“: „Dis-moi ce que tu manges, je te dirai ce que tu es.“ – „Кажи ми какво ядеш и ще ти кажа какъв си.” В написаното през 1863 година есе „За спиритуализма и материализма” подобна мисъл изразява и Лудвиг Фойербах: „Der Mensch ist, was er ißt.“ – „Човекът е това, което яде”. Очевидно е, че нито Бриа-Саварен, нито Фойербах са имали пред вид, че буквално сме това, което ядем, разбирай прасета, пилета или соеви бобчета, а че храната има сериозно влияние върху умственото, душевното ни и здравословно състояние.

Преди години осъзнах, че натрупването ми на опит в бранша на дегустирането, говоренето и писането за храна и вино се намира във фаза на покой и за да не премине тя във фаза на замръзване, т.е. във върховно и невъзвратимо отегчение, започнах да наблюдавам хората около мен – приятели, познати, клиенти – и да си отбелязвам как се отнасят към храната и напитките. Какво ядат и пият, готвят ли, хранят ли се предимно вкъщи или навън, какви ресторанти и кухни обичат, опитвах се да отгатна какво ще поръчат още докато четат менюто. За известно време беше интересно, после предсказуемостта уби тръпката, но пък подкрепи с емпирични данни отдавнашните ми предположения, че всъщност връзката протича в другата посока: не си това, което ядеш, ти

ЯДЕШ КАКВОТО (СЕБЕ)СИ

A. е слаба и красива нервна майка на две деца, които окупират 100% от времето й. Не, че те претендират за това, тя така иска. Не работи, няма приятели, няма интереси.

A. не яде, тя само готви супи и топли манджи за децата и мъжа си. Отдавна е загубила сетивността си и се дразни, ако някой много яде или пие около нея. Слага просто нещо в устата си на крак, за да може да премине през следващия ден, месец или година.

Б. е успешен бизнесмен и мил човек, но, уви, пълен и доста грозен.

Б. яде много, но не каквото и да е, а стекове, дивеч и екзотични риби, които винаги снима и публикува в интернет, пие скъпи вина, даже си подбира вино от тоскански изби, което се бутилира само за него.

В. е от провинциално семейство, в което често се е готвел боб във всевъзможни варианти и още по-често се е повтаряло, че най-важното в живота е престижна професия, добро заплащане и успешен брак. В. работи в ПР-агенция.

В. яде морски дарове и зеленчуци; салати, най-много предястия, никога основни. Не е яла боб от години. Пие само бяло вино, често пенливо, ако някой друг плаща – шампанско.

Г. е красива и модерна градска мадама с престижно образование, което я изпълва с приятни спомени от студентските години и с недоумение какво се очаква то да й донесе в сегашните; сменя маркетингови позиции в търсене на себе си, същото се отнася и до формите на раздвижване и поддръжка на тялото – от йога през пилатес и скално катерене до пълно бездействие.

Г. е вегетарианка в момента, преди това беше нормално и обилно ядяща, очаква се да премине към веганство. Яде малко на брой, еднообразни храни, но държи да са био. Киноата rules, хлябът трябва да е с квас, пие само вино и то био.

Има още

Реклами

За третата ръка

Майка ми има профил във Фейсбук. Очаквам скоро да ме помоли да изберем заедно смартфон, за да може да се чекира от местата, на които ходи с другите момичета на нейната възраст. Готова е, има си профил във Foursquare. Аз също имам, но фактът, че и тя има, автоматично ограничи до минимум използването му, защото не виждам смисъл в това да й давам сериозна преднина в играта „Къде отиваш и с кого?”, която си играем от около двайсет години. Шегувам се, отдавна е по-добре аз да знам тя къде е, отколкото обратното, но истина си остава, че използвам много рядко профила си в тази мрежа. Не защото не виждам чак такъв смисъл да знам кой къде ходи – това може да спести много драми- а защото не искам да чета какво пишат хората там. По същата причина и не гледам телевизия – имам слаби нерви и стомах от крехка детска възраст. Не мога да избегна обаче Фейсбук, където поддържам няколко работни профила, тъй като предметът им на дейност акумулира най-много посетители и интерес точно в социалната мрежа. А и съм харесала страници на достатъчно на брой (небългарски) вестници и списания, та така държа себе си информирана за това, което ме интересува. Медът идва с жилото, знам, и затова наред с всичко, което ми трябва получавам и това, което не ми трябва: огромен брой Фейсбук „приятели” и течението от техните снимки, проникновения, откровения и умозаключения. Най-много ми духа от едно нещо: широкоплощното, всеобхващащо хвалене. Изтъкването на собствени способности, придобивки или предимства ми е толкова неприсъщо, колкото трета ръка, и затова се отнасям към него като към същата: с недоумение, ирония, сарказъм, на моменти с отвращение. Даже гениално (о, пардон, хвалба) изреченийце си измислих: „Хвалбите във Фб: истинското дегоржиране на социалната ни нелепост.”

Справки що е дегоржиране – тук.

Готова съм да премина през достатъчно на брой клипове с надарени деца, снимки на животни и констатации, че навън заваля, само да не трябва да виждам хвалене, ама нейсе. От друга страна така разбирам за някои, че са ок – с месеци нищо и щом се пооправят финансово или социално – стената ми избухва със снимки на топ-локации от ‘секакъв вид.

Имам си личен Топ 7, разбира се, само дето още не съм успяла да го подредя:

– снимането с известни личности – кое трябва да ми харесва, това, че снизходително застава до мен, докато дишам тежко или че не мога и дума да обеля и го гледам като теле?

– чекирането от скъпи ресторанти, при иначе завидна сдържаност във Foursquare – ние можем, имаме и знаем, вие – не. Комплексарщина – чекирайте се винаги или никога, мамка ви.

– приготвени лично ястия или десерти – видно е, че са първите такива и са суууупер скучни, така че стига;

– снимането на най-скъпите вина или алкохоли, които пием – да замоля за снимка и на ежедневните ви питиета?

– селфита – абсолютна чекия и като такава – понамирисват и цапат

– feeling blessed, на бг- чувства се благословен/а в нечия компания – благословен/а? Ма сериозно ли?

– текстове към снимки, съдържащи думата „уникално” – става ми жал за приложението на думата в българския език напоследък. Една снимка наскоро показваше гадно кафене-ресторант в центъра на София, известно с това, че сменя мазнината за цацата само в началото на летния сезон и го наричаше уникално. Замислих се, може пък да е… Мога да водя хора там, които ми се иска да отровя.

Ако сте добро приятелче, ще поствате интересни за другите неща: оригинални, забавни, социално или културно значими, а няма да натрапвате на другите размишленията, действията или придобивките си. Както и жаждата ви за признание.

Зайче за финал

bunny

Валентин

или

За любовта и от мен

Свети Валентин е новият 8 март, разбрахме го вече, добре.

Аз съм един от тези човеци, които го усещат директно върху физиката и психиката си, защото основният въпрос, който ми се задава от седмици насам е: „Имате ли свободни места за петък?”. Освен, че трябва да съм пряк свидетел на второто за година напъване на българския мъж да се информира колко струват розите и евентуално една вечеря, принципно имам страхотен проблем с празнуването на каквото и да било по команда. Дълги години се извинявах за злонравието си около Коледа и Нова година със Сатурновата дупка, в която уж тъна, защото рожденният ми ден се пада между тях. После си казах, че съм на достатъчна възраст и с прекалено малък умствен багаж, че да крия истинското си мнение и обявих, че тия празници могат да ходят на майната си и аз не искам весело да ги празнувам, защото някой някъде така бил казал. Ай, сиктир, каза половината Козирог в мен, докато другата половина Козирог притеснено нашепваше, че това са семейни празници и според всички многознайници-астроложки аз би трябвало особено да ги уважавам. И астроложките да вървят на майната си.

Явно много хора се чувстват принудени, ако не да покажат, поне да кажат нещо за любовта тези дни, защото потокът от снимки, постове, заявления, умозрения и протестни декларации около мен е огромен. Хора, които никога не съм си мислила, че знаят значението на думата „любов”, камо ли пък да се замислят дали искат да я изпитат, пишат текстове за нея. Други, по-обиграни, преминават към философски текстове в стил „Какво е любовта?”. Един от кръщелниците ми съвсем сериозно ме попита дали не мога да му помогна да напише любовно стихотворение за боготворената от него към момента (точно пък аз…)

Натисната от всичко това, а и имайки се за старо куче, оцеляло от многобройни катастрофирали връзки се замислих дали вече не знам какво е любовта? Тези от нас с понапредналите ЕГН-та по всяка вероятност вече сме се научили да правим разликата между влюбване и любов и вече би трябвало да сме нясно какво търсят хората всъщност: не любовта, а оцеляването й. Делникът и битовизмът скапват и най-чистото чувство, спор няма. Те обаче се явяват особено удобен, и очарователно лицемерен, повод  да прикрием това, което всъщност разкапва любовта и шанса ни за дълга и щастлива връзка: желанието да променим другия човек и да му отнемем свободата. До този адски прост извод достигнах аз след толкова години гледане и участване и никой не може да ме убеди, че е друго. Космите в мивката, дори от време на време непуснатата вода в тоалетната, хъркането, мръсните чорапи или чинии, някое друго гадно навиче, всичко това може не може да се сравни с разрушителната сила на желанието на хората да правят други хора несвободни. Да се играе по техните правила, с техните цели, идеи или представи.

А е толкова просто да живееш и да оставиш и другите да живеят, да обичаш по свой начин и да не искаш да те обичат по същия, да отидеш да тичаш и да оставиш другия да лежи, да не одобряваш, но да не забраняваш, да не разбираш, но да не отхвърляш, да гледате в една точка, но да имате различни мнения кой е най-прекият път до нея, да оставате насаме с мислите си, за да ги обмените по-късно…

И както веднъж един приятел, реномиран психотерапевт отвъд океана, каза на друг мой приятел: „ Всичко това и … ебане му е майката, Иване. Секс, докато можеш.“

Annum Dilettante

2013 е годината, в която времето ме размаза в стената със скорост двайсет и две години в секунда. В контекста на политиката бяха преосмислени познанства, приятелства, обществени личности, идеи, начин на живот. Мислех си, че съм загърбила този етап от живота си преди време, но явно не съм. А и честно казано, много удобно оставих нея, политиката, да ме отърве от задължението да общувам с и без това неприятни ми лица. Хората около мен се преброиха и престроиха – истинските приятели станаха още по-истински, тези на кантара паднаха в прахоляка, а беглите познанства се скриха от очите ми. Нивото ми на толерантност към човешката глупост се сниши с още една единица и с широк замах чистя познанствата си от нея. И понеже 2013 също така е годината на социалните мрежи, не знам как да тълкувам снимка на мое Фейсбук познанство със застреляно, по всяка вероятност от него, животно и понеже не знам, го махам от кръга дори на най-далечните си познанства.

Въпреки, че нямаше как да не започне с това, този пост не е за политика и за кризата на общество, институции и морал. Много по-активни в това отношение и със сигурност по-умни от мен хора се изказват непрестанно по темата, както и много, считани досега от мен за умни, се изакват по нея, така че аз няма да правя нито едно от двете. Ще кажа само, че надали на мислещите хора от предишни времена им е било по-леко да съществуват сред блатото на българската душевна и мозъчна немощ, отколкото на нас и че нещо много опищяхме и преиграхме нещата, без да настъпи реална промяна, което може би означава, че на хората всъщност им е добре така.

Този пост е за моята работа и ежедневни ситуации, в които плувам и аха-аха да се удавя, но все още държа глава отгоре.

2013 е годината, в която се заяви поредната тенденция в приготвянето, консумирането, писането и говоренето за храна и вино у нас – тази на дилетанството.

Добронамереното, усмихнато, позитивно (бляк), екологично и хипстърско дилетанство, на фона на което професионализмът, който и без това подава ръка барем някой го изтегли от блатото на посредствеността, изглежда лош, строг и никак куул.

1. Зад всеки ъгъл изникват новите магазини тип бакалийки, които продават подозрителни от санитарна гледна точка сирена, кашкавали, плодове, зеленчуци и консерви на разни манастири, които били, алелуя!, без химия. Без химия – може, затова пък с микробиология – собствени колонии от дрожди и бактерии, отгледани в дрехите и помещенията на монасите. Продават вкиснати вина, на прага да се превърнат в оцет, но „от грозде” (реален надпис на етикет), защото всичко друго („- Всичко? – Да, всичко!”) е вода с оцветители и ароматизатори. Виж ти, не знаех, да се е.а и в професионалиста.

Освен натур-групата в тях се продава и противoположната група на лъскавото, дизайнерско нещо (конфитюр, лютеница, туршия и т.н.) на най-добрата приятелка/член на семейството/някое безработно селебрити, преоткрило консервирането в късен септември/блогър/изберете сами. Цена = кръвопускане, но кой смее да каже, че царят е гол, желание за среща с Агенцията по храните – явно огромно, защото едно е да подаряваш, друго – да продаваш. Бюрокрацията е огромна, знаем, но не бива шега със здравето на клиентелата.

Има още

12 житейски урока, които се научават от работата в ресторант

Ежедневната работа, комбинирана с две от любимите ми занимания – наблюдение на околните и писане на текстове – и с вродената ми ехидност, няма как да доведат до нещо друго освен до структурирането на житейски изводи под формата на списъци. От онези, американските: „10 неща, по които можете да познаете, че сте / не сте…”, знаете ги. Освен това, в края на миналата година реших, че ще си записвам нещата, които съм разбрала или научила през всяка изминала година и понеже 2013 изобилстваше с такива, ето го първото:

12 житейски урока, които се научават от работата в ресторант

Водещ принцип: ако имаш прекалено тънка кожа и си чувствително, мило, възпитано, не особено работливо същество или пък си индивидуалистче, принципно няма какво да търсиш в този бранш.

Работа в ресторант

1. Работата ти в ресторант ще те направи обект на подигравки, унижения или в най-добрия случай невидим за много хора. Не си го слагай на сърцето, само го запомни и гледай никога, никога да не станеш такъв и ти.

2. В кухнята властват други правила и общуването с хората там ще е мерило за това точно колко е дебела кожата ти. Това, което за теб може да е недопустимо за нормалните човешки отношения, в кухнята се счита за ежедневен разговор или даже за провява на чувство за хумор.

3. Разбирай се с хората от кухнята, защото те са тези, които могат да направят живота ти песен или ад. В една лодка сте и гледайте да не я потопите. Например, никога не бъди човекът, който приема поръчка за сложна манджа, точно когато кухнята приключва.

4. В тази връзка, разбирай се изобщо с хората от бранша, защото това по всяка вероятност са единствените, с които ще излизаш или ще имаш връзка. Няма кой да ходи да пие с теб в 01.00 през нощта или да проявява разбиране, че работиш през уикендите и на всеки възможен празник.

5. Разликата между клиенти, които никога не са работили в този бранш и такива, които са е огромна. Най-вече се изразява в уважението, което показват на обслужващия ги, не толкова в бакшиша (той се подразбира).

6. Животът е показал, че хората, които не оставят бакшиш са отвратителни и в много други отношения, освен в това да бъдат стиснати. Най-лошата комбинация е между стиснатост и грандомания, когато освен, че няма да има бакшиш, ще има и безплатни поучения от аматьор, който готви за семейни събирания или „много е пътувал”.

7. Свикни с идеята, че твоето място за ядене е до някой уред в кухнята или до кофата за боклук на бара. Най-добрият приятел е този, който поема и твоята част от работата, докато ти ядеш, сгънат в невъзможна поза на някое от споменатите места.

8. Ако си жена, свикни с идеята, че ще бъдеш обект на сексистки подмятания, а понякога и на попипвания от пияни клиенти. Важно е да можеш да се оправяш сама, но още по-важно е да знаеш, че управителят е зад гърба ти.

9. Добър управител е този, който не мисли, че клиентът е цар и който ще предпочете да се лиши от някой друг лев, но да не допусне  персоналът му да бъде унижаван.

10. Няма по-страшни изживявания от тези, когато имаш пълен обяд или брънч и си махмурлия от предната вечер. Едно е да си пълен вечерта, друго е да те нападнат, докато всяка пора от тялото ти продължава да излъчва алкохол.

11. Ако имаш късмет, хората, с които работиш ще ти бъдат като задружно семейство и с тях ще преживееш важни моменти от живота си/им (тъй като, както стана ясно, рожденни дни, кръщенета или Коледа не са повод за почивен ден). Да се върнеш след време там, където си работил, да видиш тези хора, да опиташ специалитета, който никога не ти оставаше време да опиташ или пък никога нямаше време да ти го приготвят като за клиент – това ще бъдат едни от най-паметните моменти в живота ти.

12. Клиентски: ако се държиш свястно с този, който те обслужва, нещата ще ти се получат много добре, повярвай ми. Даже може и да те почерпят.

Работа a.k.a. Ко? Не!

Насред заблатено, миризливо дежа вю съм.

Отново съм в ситуацията, в която се опитвам сякаш да набутам работа в ръцете на мрънкащия и мързелив пазар на труда в България. Пускам обява за свободно работно място, в която много точно описвам какво искам и какво давам. Виждам едно добро количество CV-та, обаждам се на много малкото кандидати, които смятам, че стават, прелюбезно ги каня на интервю, всички те се съгласяват с предложения от мен час, аз се радвам, че съм съумяла да направя заета, но имаща шанс да е ползотворна, програма за следващите два дена и се оказвам с най-свободните си от месеци насам дни. Защото съществата (нямам подходяща, що-годе възпитана дума за тях) не идват. Нито едно от тях. И аз седя и чакам и си мисля, че това не е истина и че следващото все пак ще има приличието да дойде.

В телефонните ни разговори нито едно от тях не изразява мнение каква съм тъпанарка, каква тъпа работа предлагам и що не си е.а м….а. Нито казва, че вече има друга работа. Не. Всяко едно от тях се съгласява да дойде на интервю за работа. Отказвам да разбера защо след това просто не идва, без да си направи труда дори да се обади по телефона, оставяйки да го чака човек, който иска да му даде работа, със сигурност зает и по всяка вероятност можещ и знаещ повече от него. Имам само една дума за това: свин(яр)щина.

След разговори с няколко познати разбирам, че явно това е болест, разпространила се във всички сектори на икономиката – IT, търговия и къде ли още не. Съществата атакуват – пускат св-та и не идват. Мислех си, че съм свикнала, защото този филм съм го играла много пъти досега, но просто не мога да свикна с идеята, че плюенето в лицето на хората може да се смята за норма на поведение.

Мога много неща да кажа на всички тези същества, като например, че са простиговедабезхаберниидиотиинечуванитъпанари, но няма. Ще им пожелая да намерят работата, която заслужават и да нямат избор, освен да я работят много дълго време.

Истината

Около мен ври и кипи – пред-, след- и повремеизборно. Радините вълнения „така не съм се вълнувал/а от около десет години насам” са последвани от пасивно-агресивните заключения, че „едни прости хора убедиха други прости хора да гласуват за тях” (ебати изборният анализ ще кажа аз на това), от горчивите питания „Чия е тая държава, в която живеем всъщност?” и клетвата „Аз на тия няма да им живея в държавата”, както и масовото споделяне във фейсбук на разписанието на полетите на Летище София.

Беззаконието никога не е било толкова масово, а простащината никога досега не е била превръщана в общовалидна норма на поведение и общуване. Казват мои познати. Никога досега не е било толкова зле. Те не можели да дишат вече тук и не можели да познаят държавата си. Нетърпимо било.

За малко да се умиля, ама после си казвам „айде, нема нужда”. Истината е, че простотията, провинциалността и посредствеността никога не са напускали българските граници и кратуни и да се правим на изненадани, че това е така, е доста фарисейско.

Истината е, че моята пражка баба е добре напляскана от уж особено изисканите си родители, когато им казала, че се е залюбила с местен дивак.

Истината е, че родителите ми от години използват като описание за свестен човек израза „Еди-кой си е много фин и възпитан човек” и че може би България е една от малкото европейски държави, в която възпитанието не се подразбира , а е някаква особена отличителна черта.

Истината е, че през 21 век мъжете тук попляскват жените си, както и през изминалите стотина години, а изразът „Честита баня!” продължава да е актуален и кореспондира директно с факта, че в неделя привечер в блоковете няма топла вода.

Истината е, че „не е лош човек, нищо че е евреин/турчин” е приказка, която се носи по тези земи от столетия и няма изгледи да напусне речника на българи със сериозни претенции за образование и възпитание, а хомофобията и омразата към циганите могат да бъдат избродирани на знамето на българската действителност .

В първи клас имахме едно цигане в класа – Славчо. Който не слушаше, биваше слаган да седи до него. Никога няма да забравя изобретателността на ямболската ми миекаща учителка, която се яви първият ми допир с образователната система в България, и й пожелавам нескончаем брой прераждания. Както и миризмата на Славчо, де, тъй като прекарах дълги часове на чина до него. Защото се опитвах да пиша с лявата ръка.

Истината е, че още преди трийсет години половината ми съученици казваха „Яна може ли да се покаже?”, когато се обаждаха по телефона, а една трета от тях продължаваше да срича в осми клас.

Истината е, че всеки работен човек около мен многократно е бил наричан глупак, а „Законът е врата в полето” не е поговорка от днес или вчера.

Истината е, че в продължение на десетилетия висшето образование се разбираше като предпоставка за получаването на повече пари за по-малко свършена работа, а не като академично продължаване или задълбочаване на нечии интереси.

Истината е, че никога нищо друго не е било. Просто вие сега сте го забелязали. Хайде, честито.

За клиента и за уважението и възпитанието

Продължавам с откровенията на страниците на сп. „Меню“. Ето поредното – за идеалния клиент, след като разчепкахме положението с идеалния ресторант:

„Идеален клиент ми звучи малко като идеален мъж или жена или като нещо, което, ако изобщо съществува, може и да не е точно това, което сме си представяли. Затова нека за целите на този материал равнопоставим идеален с добър клиент.

„Добър клиент” е може би най-старата приказка в кръчмарския бранш, която се шепне като мантра с еднаква сила от собственици на ресторанти и сервитьори: еди-кой си е добър клиент!  Оказа се обаче, че всеки влага нещо различно в това определение и че добрият на едно място клиент може да не бъде посрещнат с толкова радостни чувства на друго.

Ето някои от нещата, които според мен характеризират добрия клиент:

Най-важното нещо, което отличава добрият клиент, е, че той не мисли, че е цар. Не е. Клиент е и освен права има и задължения.

Възпитание и уважение към работата на другите

Две иначе отделни, но тясно свързани в ресторанта качества. Дългите години комунистическа ресторантска тирания са последвани от междувременно 24 години на свобода. През този немалък период от време българският клиент имаше предостатъчно време да се позамисли, да попие отвън и да поработи върху ресторантското си възпитание, което включва както етикета на маса (коя вилица за кое ястие, коя чаша за кое вино и т.н.), така и чисто психологическия момент да знае къде отива и да се държи подобаващо. Имам предвид не толкова скъпите и бляскави ресторанти, които хвърлят много клиенти в ступор, а много повече ежедневните, не особено претенциозни ресторанти, с които изобилства българската действителност.

Възпитаният клиент не влиза в евтин до средно скъп ресторант (в който за прилична вечеря с напитка ще остави до 25 лв.) с изисквания за La Tour d’Argent в Париж – това би обърнало цялата вечер с краката нагоре. Пример (реална случка) за тотално погрешна преценка на ситуацията: виждате, че в менюто има пържени картофи, обаче в момента не ви се ядат точно пържени картофи. Така или иначе ресторантът има картофи, има фурна, има мляко и сметана, какво им пречи да ви направят едно суфле от картофи?

Има още

Exactitudes

Макар и това да не беше слуачаят с The Nu Project , аз всъщност обожавам фотографско-антропологични изследвания на обществото и времето, в което живеем. Днес попаднах на проекта Exactitudes – истински, жив, запленяващ проект на двамата холандци – Ari Versluis и Ellie Uyttenbroek – който аналитично наблюдава и запечатва едновременно с педантизма на хронист и с иронията на артист това за кои и какви се смятаме и как го показваме на околните.

Ари и Ели започват да работят през 1994,  запалени от взаимния си интерес към отличителните дрескодове, характерни за различни социални групи. Започвайки от сцената на Ротердам, където живеят, за последните 19 години те са събрали 139 галерии от различни градове, в които представят субекти в еднакви пози и в строгия дрескод на групата, с която се идентифицират. По-старите галерии имат и аудио, което по прецизен и хумористичен начин дисектира човешките действия, стремежи и убеждения.

Името Exactitudes е съкращение от exact (точен) и attitude (поза, отношение) и се намира тук

109

Сбогом и благодаря за Фейсбука

Като всеки трети потребител във Фейсбук и аз често чувам или чета за това колко вреден е той за мен, за социалния ми живот, семейство, връзки, приятели и бизнес. Успявам някак си да се справя с първите вреди, държейки в строги граници активността си и съдържанието на нещата, които споделям. Във връзка с последната вреда, тази за бизнеса, се налага да се ровя в маркетингови и икономически сайтове и блогове, защото поддържам няколко Фб-страници, една от които ми носи абсолютно неудовлетворение, стрес и ядове, които, както почти винаги се оказва в последствие, са абсолютно излишни. Мнозинството от авторите, които се опитват да обяснят защо Фейсбук е вреден за бизнеса се концентрират върху условията, политиката и морала на ФБ, върху обещани, но никога непостигнати цели и аудитории и други чисто онлайн-маркетингови проблеми. Малко са тези, които говорят за социалната вреда, която може да има Фб-страницата на вашия бизнес за вашия бизнес и по-конкретно за това как

Фокусът на вашия бизнес може да бъде изместен от качеството на услугата, която предлагате върху личностите на хората, които я ползват.

Въпросният мой бизнес е ресторантски – неблагодарна и едновременно с това работа, в която можеш да се влюбиш за цял живот. Любов-омраза риъл тайм, бейби. Стартирането преди пет години беше предшествано от задълбочен анализ на това кои сме ние, защо и какво искаме и от заключението, че знаем как го искаме. Оказа се, че не сме били в грешка и че клиентите, макар и плахо в началото, поемат ръката, която им подаваме. Някои даже ни прегръщаха, вместо само да приемат ръката и в един момент като че ли забравяха, че не са си вкъщи, но тъй като са добри хора им прощаваме. Още от самото начало съществуват, разбира се, и другите – вечно ядосаните, намусените, злобничките, заядливичките, абе клиентският Мордор. Някои от тях си изпускат CO2– то веднага, други чакат, докато се приберат вкъщи, където пред светлината на компютърния екран изливат много повече житейската си фрустрация, отколкото клиентското си недоволство.

Верни на тактиката да не стъпваме на нива, криещи опасността да се окажат много по-ниски от нашето, аз и моите партньори винаги сме били наясно с това какво се говори и пише за нас, но най-важното е било да сме в ресторанта и да наблюдаваме и контролираме реалната ситуация, която е далечна от идеалната, но както се казва, който е безгрешен…  Да си винаги в ресторанта е абсолютно задължително, но освен това, лично на мен, винаги ми е намествало фокуса и не ми е позволявало да изпадна във вакуума на хейта: аха-аха да си помисля, че ние сме гадното и неприятно място, в което бият клиентите, както пишат недоволковците в нета, ама не, ние сме си все още приятното и пълно с доволни, хранещи се и смеещи се хора.

Дойде моментът обаче, в който нямам желание и време да следя кривата на житейското (а може би и професионалното?) разочарование на пълничък арогантник, който от години прави опити да е мой клиент и понеже все не му се получава, най-накрая прибегна до използване на думи като нацист, а негови приятелки, които сигурно покоряват интелектуални върхове всеки ден, ама тайно, си позволиха да нарекат хората, които ги обслужват „кръгли идиоти”. Освен, че ми се струва подсъдно, усещам, че позволявам на тези хора да получат много повече внимание, отколкото получават ежедневно, а за това направо трябва да им искам пари. Няма. Оставям ги насаме с откъса от една дзен-притча:

„ Ако някой дойде при теб с подарък и ти не го приемеш, чий е подаръкът? – попитал учителят.

– На този, който го е донесъл – отговорил един от учениците.

– Ами, същото важи и за завистта, гнева и обидите – казал учителят – Когато не ги приемеш, продължават да принадлежат на този, който ги носи със себе си.”

и разкарвам, разбира се, Скарабар от Фейсбук.