Category Archives: (Soul)food

John Doyle’s Mild Mustard Prawns

За всички, които се страхуват от скаридите и не знаят какво да правят с тях – вълшебната рецепта на чичко Дойл.  Не чистите скариди, не се мъчите, само се омазвате дружно до уши с приятели и се веселите. Лесно, бързо, убийствено вкусно.

Това е оригиналният списък със съставките за отварата, аз пропускам някои като:

– микса за риба – винаги, не си падам по индъстриъл миксове

–  бирата, сметаната и маслото – понякога, в зависимост от размера на задните ми части:

1 кг кралски скариди, необелени

1 ч.чаша чист зехтин

30-40 г масло

1 чаша бяло сухо вино

1 чаша коняк или уиски

сок от 1 лимон

½ чаша сметана

1 чаша бира

2-3 глави чесън, обелен и накълцан/смлян

1 глава лук, обелена и накълцана/смляна

1 пръчка салатена целина – ситно нарязана

Kotany mix – за риба

2 ч.с. нерафинирана кафява захар

магданоз – ситно накълцан

пресни или сухи зелени подправки (босилек, копър, риган, мащерка, девисил)

прясно смлян черен пипер

щипка кайен пипер

червен пипер

сол (ако е необходимо)

4 капки Tabasco

сос Worcestershire

соев сос

едрозърнеста Dijon горчица

дафинови листа – цели

Всичките съставки се изсипват в дълбок съд и се задушават 3-4 мин.

Добавят се скаридите и къкрят на средно силен котлон не повече от 10-15 мин. в зависимост от големината им.

Сервират се веднага , в обща купа, с прясна хрупкава айсберг салата.

Il Risotto con i Gamberi

Хич няма и да се намесвам в стратосферата на кулинарното блогърстване, но пускам тази рецепта за ризото, защото досега не се намери коя не да я бие, а дори да се повдигне на пръстчета и да й помаха на тази. Все пак мадамата печели с нея конкурс на Moet & Chandon за напасване на храна с шампанско. Няма да я превеждам, ща ма прощавате. С тази храна и бутилка шампанско (ма се бръкнете по-надълбоко) няма средно положение: получавате най-страхотния секс или най-зашеметяващите скандали, които са ви се случвали:

Il Risotto con i Gamberi

Debra MacLennan
Winner, 2005 Champagne Pairing Culinary Contest

Ingredients:
½ onion finely diced
1 garlic clove finely diced
4 Tbsp olive oil
sea salt, freshly ground pepper to taste
¼ cup fresh basil (chiffonade)
2 cups Arborio rice
4 cups chicken broth
3 Tbsp butter
½ cup small diced tomatoes
½ cup heavy cream
½ cup Sambucca
1 lb medium sized shrimp

Instructions:
Clean and devein the shrimp, pat dry and set aside.
Sauté onion and garlic in oil until translucent.
Turn the heat up to medium high and add basil,
salt, pepper and rice. Stir in ½ Sambucca, reduce the
heat to medium and allow it to evaporate and
become absorbed. As rice cooks, add ladlefuls of
hot broth. Continue stirring frequently until the rice
is nearly cooked. Stir in the tomatoes. At the very
end of the cooking, add shrimp, and remainder of
Sambucca. Finally, add the cream and butter.
Rice should be tender but slightly chewy
(al dente), not mushy.
Remove from heat and let stand.
Serve piping hot.
Garnish with basil and shrimp.

Е, воала. Ще полудеете направо от кеф.

Нов внос, само при нас!

В духа на емоционалния и разглеждащ доста наболял за мен проблем текст за винената култура продължавам с няколко реда на кулинарно-гастрономска тема.

Поводът са две нови места – едното прясно откритие за мен, другото – с предстоящо откриване, което обаче умно прави реклама още отсега – а причината – сравнително големият брой деликатесни магазини с различен размер и главно италиански продукти, които отвориха врати в София през 2011. Активно потребявам стоките на тези магазинчета, а поради професията си и наблюдавам как се развива този бранш през годините. Като всеки и той си има своите закономерности, много от които доста забавлителни. Първо хубавото, разбира се:

Има още

Дай му нещо

Идва краят на ужасната винена 2011 – годината, в която любимите клиенти върнаха потреблението на вино в детските му обувчици и го направиха да си говори само. Бирата и ракията търпеливо дочакаха поредната слабост в кондицията на виното, за да му изскочат в гръб и да го нокаутират. След кратък, две-тригодишен, сън българският мъж се събуди, помириса се под мишницата и сграбчи отново халбата. Само жените останаха горди пазителки на Граала „Бело винце”, но това не беше достатъчно. Не сме културна винена нация и това си е.

Насред цялото това отчаяние днес получавам мейл от една дама, която търси да купи специална чаша за дегустация и ме пита откъде в София може да бъде закупена тя. Май не можах да й бъда много полезна, но пък така й се зарадвах на питането.  Мислех да й напиша, че тази година нещо винено като идея за коледен подарък ще й излезе по-изгодно от когато и да било, но после размислих и започнах да ровя, за да намеря този, всъщност много весел, текст, който съчиних за навечерието на Коледата на 2005 година. Шест години по-късно той е по-актуален от всякога.

Става дума за кефа да подаряваш и защо това е специална мисия, когато е намесено вино.

Виното е деликатна работа (и затова не се радва на особен интерес в страна, в която мъжете ходят по потници и през зимата за да им се виждат мускулите), а винените ценители – чувствителни хора, за да не ги наречем с друго име. Ако решим да правим винен подарък е хубаво да сме наясно кого имаме насреща си, къде “на попрището винено в средата” се намира този някой и какво би било смислен подарък за него.

Има още

Без думи

Има моменти, в които започва да ти проблясва каква е наградата за твоята страст, учение и труд и сълзливо-прочувствено ти се иска да благодариш, че са ти дадени шанс, сетива и потенциал да го разбереш. Те са редки, но така трябва, ако бяха по-чести нямаше да имаме силата да ги понесем и щяхме да изтъркаме кадифето на сетивността си в златната корона на привилегироваността.

Досега в професионално отношение съм имала много откровения, но рядко моменти с главно „м” – такива, в които искаш само да мълчиш, защото всяка дума е като игла, с която драскаш по повърхността, докато не я повредиш безвъзвратно. Когато се подготвяхме за най-важния изпит на виненото ни обучение, цялата група се молехме на практическия изпит да не ни се падне някое такова зашеметяващо вино, защото няма да можем да кажем нищо за него и ще ни скъсат.

Не пиша за вина, които дегустирам, защото тогава този блог ще стане егати скуката. Не съм писала, когато съм дегустирала първото си вино със 100 точки по Паркър, не пиша и когато цената на виното се равнява на първоначална лизингова вноска за кола, не се хваля, не се пъча, не препоръчвам, не осъждам и хич не искам някой да ми обяснява кое е най-доброто и дали съм права или не. Споделям. А таман си мислех, че 2011 ще си отиде като скучна винена година:

Clos Manou 2006 Medoc – движи се на по тънкия ръб на перфектността и с това – на лудостта.

БГ-Мишле(ните)тата

През изминалата седмица тези, които обичат храната и виното може и да са попрочели из специализираната преса, че и тази година гидът на пътуващия със сърце, биещо за вкусна храна – Michelin – пропусна да включи България в селекцията си. Нямало какво да се включи, казват редакторите му.

Мишленската звезда е това, към което всеки средно кадърен и здравословно амбициозен готвач се стреми през целия си професионален живот, независимо дали го признава или не. Дали имаме или нямаме готвачи и ресторанти, достойни за включване в гида е друга тема. Разбира се, че имаме, но няма значение какво мислим ние, важното е какво казват редакторите му. Четейки новината се сетих именно за оценителите на гида, които се промъкват (уж) неразпознати по ресторантите и хотелите на Стария континент и докарват на собствениците им истерични припадъци.

Неизбежно се сетих и за тези, които у нас се опитват да се наложат като оценители на заведения и хотели; които под прикритието на „ама то ние съвсем така по аматьорски” пишат, изказват своето и се опитват да формират чуждо кулинарно мнение. Както и за тези, които ги четат.

Първите: мисля си, че най-добър пример за нивото им е … просто един пример. Ресторант, заета вечер, шумна, весела публика. По някое време, по средата на ресторанта се изтъпанва употребилата явно дошло й в повече количество алкохол дама, която залитайки започва на висок тон да обижда ресторанта, келнера и още някакви други неща, не става ясно какви, допълвайки, че еди кое си никъде го няма по света и най-важното – че ще е.. майката. Не става ясно на кого и защо. Когато не е пияна, се има за кулинарен критик. Смях се от сърце, заедно с петдесет човека. Само дето май не е за смях.

Вторите: Абсолютно излишен според мен напън, но съм си завряла носа в над 100 кулинарни и винени форуми на сайтове от всевъзможни кътчета на планетата. Абсолютно излишен, защото и без това знам, че българската простащина има собствена Hall of Fame. Надали има по-невъзпитан, по-злобен, по-неграмотен и по-агресивен от българския коментиращ, който не иска, а често не може, да изкаже мнение или да дискутира, а да обиди (всеки, който си помисли да пише коментар на горните думи да помисли добре, хехе). Да обиди, но по селяшки, с грозни думи. Баща ми казваше, че най-важното когато обиждаш някого е той да не разбере, че го правиш.

Гурме или кюфте?

Разсъждения върху ресторантьорщината в България.

Когато преди около две години в “Капитал Лайт” се появи статия със заглавие “Ресторант Гурме-кюфте” се развеселих. Какво сега гурме или кюфте? Или е възможно едно нещо да бъде и двете?

След близо две десетилетия упорито надничане в тенджерите и тиганите на готвачи от почти цял свят и в гърнето на кулинарната бъркотия у нас, започвам да стигам до неизбежното и неприятно заключение, че май нито гурмето, нито кюфтето се явява възможно в България към 2010-2011 година. Краткият период на кулинарен разцвет, траял приблизително от 2005 до 2009 година, през който българските ресторантьори направиха опит за нежна революция и създадоха наистина интересни места, премина и ние сме отново там, където бяхме преди нея. Даже сме по-зле, защото е смазващо да видиш, че не  прогресираш; мъчително е да се питаш какво имат другите нации в кулинарно отношение, което ние нямаме и едновременно с това да знаеш отговора на въпроса – професионализъм и любов към работата си.

С цел коректност трябва да отворя скоба, в която да сложа малкото изключения, които са пример за идейни, направени с любов или просто вкусни места. Те са толкова малко обаче, че скобата се затваря със страшна бързина.

Думата гурме, подобно на салатата с рукола и пармезан, разпростря пипалата си из всяко кътче на хранителното пространство през последните десет години и подобно на един от бившите плевели в природата, който намери място в почти всички менюта, така и „гурме” е във всяка уста, на всяка табелка, във всеки текст. Освен, че всяка кръчма стана гурме-място, която предлага гурме-кухня, а всяко новозабогатяло парвеню е “истинско гурме”, има и гурме-продукти, гурме-рецепти, гурме-преживявания (каквото и да е това) и така нататък до безкрай. Но както с руколата, за която по форумите в интернет все още има питания дали не е отровна, така и с гурмето нещата в България стоят на нестабилни крачка.

  Има още

Свещената Ресторантска Крава

Кулинарните работи са на мода напоследък. Гурме ресторанти, гурме изживявания, гурме салати, че и пици, гурме пътешествия, сайтове и блогове за оценяване на ресторанти, за рецепти… Гледайки отгоре, човек ще си помисли, че българинът направо е полудял по хубавите храни и напитки, по нови кулинарни преживявания, по dolce vita. Гледайки отвътре обаче, картината се променя – в сила влизат закони, които казват какво вече е забранено да се слага в продуктите от мляно месо (разбирай какво се е слагало до преди месеци), а статистиките за продажбите на алкохол показват ясно фаворизиране на напитки на винена основа в 3 до 5-литрови пластмасови опаковки, както и ракии и водки, чиито лабораторен анализ би зарадвал всеки ученик по аналитична химия.

Освен, че обичам да чета за и да практикувам сладкия живот, професията ми е тясно свързана с него и част от обучението ми се състоеше в изучаване основите на кулинарната критика. И именно тази разлика при погледите „отгоре” и „отвътре” ме обърква: в кулинарно отношение българинът е с потури, но има претенциите на потомствения граф. По форумите лее жлъч от лошото отношение към него, а забравя да спомене, че и неговото държание често е  безобразно. Иска голям, топъл и евтин сладолед и се сърди, когато му кажат, че това е невъзможно.

Към сегашния момент от живота си съм стъпила от двете страни на пропастта, или по-скоро фронтовата линия, която в България дели клиента и предлагащия услугата. Наблюдавам ежедневно, задълбочено и често с голяма доза горчивина отношенията между двете групи, осъзнавайки, че понякога пропастта е толкова голяма, че неволно трябва да вдигна единия си крак, за да не се разкъсам. И двете групи дават материал за обстойни кулинарно-философски изследвания от типа „хвани единия, удари другия”, но това тук е за бг-клиента и тихичко промъкващата се у мен паника, че, без да съм разбрала, той се е самопровъзгласил за Свещена Ресторантска Крава.

Има още

Теорията ХХ

Жан-Антелм Брия-СаваренИсторията на всяка велика галактическа цивилизация преминава през три различни и ясно очертани периода: Оцеляване, Любознателност и Изтънченост, известни също като периодите „Как“, „Защо“ и „Къде“. Например, първият период би могъл да се характеризира с въпроса „КАК да се нахраним?“, вторият с въпроса „ЗАЩО се храним?“, а третият с въпроса „КЪДЕ ще обядваме?“

 

Дъглас Адамс, ”Пътеводител на галактическия стопаджия”

 

По някое време през лятото получих обаждане, с което бях поканена да бъда лектор на форум, чиято тема беше храната и който малко или много щеше да се опита да разкаже интересни неща за това как правим храната, каква храна правим и … какво да правим с храната.

Хората ме свързват с вино; напълно естествено, все пак това е професията ми. Тя е неразривно свързана с храната обаче и дълги години преди да се хвърля в авантюрата да бъда партньор в ресторанти трупам наблюдения върху кулинарното статукво в България, сравнявайки го с това в други държави (всеки със страстта си – не ходя по магазини, ходя по ресторанти). Всеки лектор на форума беше представен с кратко интервю, съдържащо неизменния въпрос “Какво е хубавата храна?”. Пишейки отговора, ми стана ясно, че всъщност точно за това искам да говоря: че думичките хубава храна, или “хубаво хранене”, обозначават за мен комплексен процес, който по подобие на фин часовников механизъм е изграден от многобройни, някои от които почти невидими, частички и протичащи в космическо съгласие процеси. И за  това, уви, че той е почти невъзможен към днешна дата в България. Неприятно, че щях да съм поредният човек, който обяснява, че нещо не става, но поне чистосърдечно щях да се опитам да обясня защо (според мен).

Има още

SINO

За Sino пиша повече от година след като го посетих. Отначало исках начаса да споделя впечатленията си – толкова зашеметяващи бяха те – , после си казах, че е хубаво да изчакам, защото съм събрала много аромати, звуци и мисли от пътуването си до САЩ и че след като малко ги подредя, Сайно със сигурност няма да ми се стори толкова вълнуващ… пък и намирайки се в Сан Хосе в Силиконовата (май вече е време да започнем да й казваме Силициевата) Долина, трудно би могъл да бъде по-далече от България.

Има още