Точка, точка, запетая…

 

Сравняването на виното с хора, и най-вече с жени, винаги е било полезен инструмент в работата с винените ми ученици. Преди да са достигнали определен момент на познание за тях е несравнимо по-лесно да ме разберат ако кажа, че едно вино е като пищна блондинка, отколкото че има плътно, мощно и заоблено тяло. Не само, че блондинката е по-интересна, но и на този етап от винената си кариера те няма как да знаят, че плътност и мощност са две различни неща и че мощността кореспондира с алкохола, а плътността  – с танина. На края на един курс по дегустация оставяме блондинката настрана (но не за да направим място за брюнетката) и за да ориентираме себе си и другите как точно възприемаме едно вино се прехвърляме на точките. Започваме да говорим за 86-точково или 90-точково вино, а понякога и за 78-точково.

Точките във виното са нещо като списъците с най-секси мъже и жени, най-престижни коли или най-реномирани марки часовници: важно е не само кой е по-напред в списъка, но и кой го съставя. Още от древността насам хората са се стремили да придадат количествена оценка на своето одобрение към явление или продукт. В случая с виното можем да кажем, че стремежът е доста древен – първата международна винена дегустация е организирана от краля на Франця през 1224 г. “Битката на вината” събира 70 участника от Испания, Германия, Франция и Кипър, журито се състои от … един английски свещеник, а победител е Кипър.

Към днешно време подобни дегустации – много и на всички тях се използват не способностите на духовенството да носи на алкохол, а взаимното усилие на многочленни комисии и на точките, които играят ролята на инструмент за всеобщо разбиране и уеднаквяване на критериите. Скучно, но неизбежно.

И така, малко смятане:

100 точки

Най-широко разпространената система за оценяване на вино е 100-точковата на Робърт Паркър. Бившият адвокат от Балтимор, САЩ е жива икона на винената критика и журналистика и всеки, който по някакъв начин се занимава с вино, независимо дали го прави, продава или просто пие, знае кой е той и затихва в очакване на оценката на Паркър за поредната реколта. Папа Паркър, както го наричат (не като баща обаче, а като Йоан-Павел II) е обичан и мразен в еднаква и силна степен, но каквото и да се говори, една добра оценка от Паркър може да изстреля едно вино в незнайни висини, а една лоша може да навреди значително на репутацията му. Ние, българите, например се радвахме като дечица на първата висока оценка, която той да даде на българско вино през 2012 година, но в това не сме по-различни от другите страни.

Хора, които не пият вино, но трябва да го купят например или такива, на които просто не им се занимава с това да формират собствен вкус са благодарни на Паркър и се доверяват на оценките му безрезервно. Тези, които се интересуват сериозно от вино от една страна зачитат и уважават оценките му и много често също си купуват вино, само защото то има еди-колко си точки по Паркър. От друга страна обаче, много често се чувстват като че ли длъжни да формират собствено мнение, ако може различно от това на Паркър.

Интернет изобилства с информация кой точно е Робърт Паркър, тук ще кажем само, че след едно пътуване до Страсбург той решава да захвърли адвокатската си практика и да се посвети само на виното. Най-важното, което прави, без естествено да има и най-беглата представа какво ще произлезе от това, е да основе свой собствен, „независим справочник за потребителя“, в който да има подробна и достъпна информация за виното. Всички му казват да си отива обратно в кантората, но той не ги слуша и през 1978 година издава първия, безплатен, брой на The Wine Advocate („Адвокат на виното“). Изпраща го на списък от клиенти, който преди това е закупил от търговци на едро на вино. Броят на абонатите през август 1978г. възлиза на по-малко от 600. Двайсет години по-късно The Wine Advocate има над 40 000 абоната във всеки щат на САЩ и в 37 други страни. Днес фактически всеки производител, търговец или добре осведомен потребител признава, че The Wine Advocate е най-влиятелното издание, формиращо покупателните навици на цяло поколение ценители на виното не само в Америка, но и във Франция, Англия, Швейцария, Япония, Тайван, Сингапур, Русия, Мексико, Бразилия и Китай.

Има още

Advertisements

Наздраве

Разсъждения по темата за отговорната и умерена употреба на алкохол и възможна ли е тя от един винен човек.

 

Бях помолена да напиша този текст от Мария Илиева, собственик на блога LaMartinia и сайта Parentland. Първоначално беше публикуван в Parentland, но споделям и тук, защото както каза Емил Коралов, може би не е зле ние, винените хора, да си припомним някои реалности, въздържателите малко да се успокоят, а пиещите спиртни напитки да си дадат сметка какво изпускат.

Задавали ли сте си въпроса защо в западните общества алкохолът е разрешен от закона, а марихуаната или опиумът например – не? Употребата на едно конкретно психоактивно вещество се толерира, докато тази на много други субстанции е поставена извън закона и обществено приемливото.

Очевидно е така поради дълбоките исторически и културни корени, които консумацията на алкохолни напитки има в човешката история. Те са неотделна част от човешкия бит от най-древни времена. Още преди модерната ера алкохолните напитки са познати на всички племенни общества с изключение на тези в Австралия, Океания и Северна Америка (именно затова там последствията от въвеждането на алкохола сред местните племена са особено тежки). Населението на древна Гърция било известно с прекомерното си пиене. В древен Рим напиването било почти национално развлечение, в следствие на което управлението на колесница в пияно състояние се наложило да се смята за нарушение. Алкохолът обикновено се е произвеждал в занаятчийски обем най-вече от излишни селскостопански продукти и постепенно става част от семейните и обществени традиции.

Днес алкохолът е официално благословената смазка на модерното общество. Може да бъде намерен навсякъде и по всяко време, цените му са по-ниски от тези на безалкохолните напитки и консумацията му се счита едва ли не за част от добрия тон. С пълна пара се движи влакът на социалното пиене, приемащо често форма на социална принуда: „Е, как така няма да се чукнеш за здравето на баща си?“

Истината е, че заради своите ефекти и рискове алкохолът не е нито по-безопасно, нито по-слабо вещество от  тези, които законите ни са решили да забранят и е добре самите ние да сме наясно с това, тъй като обществена дискусия за последствията от употребата на алкохол така и няма да се случи. Преди години ми се наложи да пиша курсова работа в WSET (Wine and Spirit Education Trust) за социалните аспекти на отговорната и умерената употреба на алкохол и естествено в края на краищата заключих, че мярката прави отровата (към това ще се върна по-нататък), но докато се подготвях по темата открих десетки книги, възхваляващи ползите от пийването на едно малко тук и там, докато за алкохолизъм открих една тънка книжка, която изрових с усилия от най-задната част на рафта. Това, което прочетох в нея ме разтресе, както и посещенията ми във виенския институт, специализиран в лекуването на алкохолно зависими хора, но преди да решите, че тук пише една блудна дъщеря завърнала се в лоното на нектара и че това е антиалкохолна статия, бързам да заявя обратното.

Поради естеството на професията си (винен дегустатор и журналист, както и търговец на вино) аз съм един от тези хора, които консумират алкохолни напитки редовно, много над препоръчаното от Световната Здравна Организация дневно количество и ако действително поглъщах количеството алкохол, което иначе изплювам на дегустации, то отдавна трябваше да съм в специализирана болница. Именно от тази си професионална позиция, и от житейската на понякога неприятно честен човек, си позволявам да изкажа мнение по темата. Лично, разбира се, но надявам се да адресира проблемите от двете страни на барикадата “Guilty pleasures”.

Има още

2015 кулинарна: Б & Б

Макар и малък, скучен и като че ли лишен от визионери или истински свежи идеи, българският кулинарен фронт все още е жив и по учудващ начин съумява да роди различна мода през всяка от последните няколко години. В тази връзка и 2015-та не прави изключение и ето кои, според мен, са главните тенденции за изминаващата година.

  1. „Б & Б“

2015-та за мен остава като „Б & Б“. Не като в „bullshit & bollocks“, а като в „Бъргър & Бира”. Най-голямата вълна, която заля София, а може би разплисква и малки вълнички в други градове е тази на крафт бирата и на кюфтето в хлебче, последното, както се оказва, не толкова лесно за приготвяне.

Освен, че вече си имаме доста прилични български марки крафт бира, за година-две в София се отвориха два нови бара за крафт бира с обширна селекция, което, откъдето и да го погледнеш, за град, в който кулинарната публика е не повече от 250 000 човека си е постижение. Посетителите са на средна възраст, и под нея, и се възползват максимално както от факта, че тези барове са модерни места с добър дизайн и приятна атмосфера, така и че в тях има и евтина, и не толкова сложна за разбиране, но все пак крафт, бира. Реално, сложната напитка и при бирите не е любима на масите.

Апропо, (уж) сложна напитка: 2015-та е поредната година, в която виното изпусна поредния влак и нещо стана, ама то не разбра какво. Наотвориха се няколко нови винени места в София, няма спор, само дето не ги държат готини, отворени и непринудени хора, а лелки и чичковци, които на откриването си канят звезди от БГ-естрадата отпреди 30 години и използват думи като „уникално“ и „перфектно“, за да описват вината, които предлагат. В най-лошия случай последните могат да поискат да ви попеят. В по-малко лошите ще искат да ви продават от най-доброто вино на света – италианското.

Има някой и друг плах опит за модерно и свежо винено място, като плахостта може да изчезне със задълбочаване на познаването на материята, т.е. все някой от екипа трябва да намери време да чете.

Крафт- или гурме-бъргърите са безспорна световна мода, която поради привидната си леснота на концепция и лекота на приготвяне запали и българските готвачи и предприемачи. Гледали сте филма “Chef” и много искате да си купите food truck и свободата и независимостта да бръснат перчема ви, ясно. Но не е толкова лесно явно, защото от десет места на които можете да ядете бъргър в София, 7 не стават – гаден хляб и мазно-мокри бъргъри, накиснати в сосове (готови, а не приготвени на място!) и цени, от които да ти се доплаче. Което идва да покаже, че дори и най-проста на пръв поглед кухня иска знаене и можене – както в готвене, така и в мислене и изпълняване на концепция. Ще успеят тези, които го схванат, останалите ги чака средно бърз и ако не болезнен, то разочароващ фалит.

  1. Френска кухня

„Бира? На този неукрепнал организъм? Не!“, казваше любимият ми учител по география в гимназията, който всяка вечер на военното минаваше да ни прибере бутилките, за да си ги пийне той. Та и аз така: френска кухня?? След позатихването на италианската мода, изобретателните ресторантьори се огледаха за нова кухня, която да побългарят и откриха най-великата на света – френската. Колко му е да правиш салатка с топло бри, някой друг киш, някой друг пастет и et voila! Тъжното за клиентите, но може би доброто за ястията е, че българските ресторанти, предлагащи „френска“ кухня се упражняват с най-елементарните ястия от асортимента на френското бистро. Ще преживея някой да ми даде удавен в плънка киш или приемлив пилешки (защо винаги пилешки?) пастет, но трудно ще преглътна някой да се упражнява върху мен с Magrets de canard aux poires или Tournedos Henri IV. Проблемът на, или по-скоро с, френската кухня е, че тя бързо разкрива самозванците. Техниките и методите й изискват бавно и упорито овладяване и безмилостно наказват искащите да минат метър, а така характерният за нея занаятчийски подход е, за съжаление, чужд на българските готвачи. Или ще ми кажете, че някой у нас редуцира сосове с часове, прави сам бульони, терини и собствени наденици? Така си и мислех.

Има още

Ризлинг и Германия

Ризлинг или шардоне, кой носи короната? Надявам се въпросът никога да не намери отговор, защото би настанала голяма скука в противен случай. Има известно единство все пак – казва се, че шардонето е царят, а ризлингът – кралицата на белите сортове. Текстът по-долу е писан за DiVino – с голям кеф и коренопреклонно възхищение пред царицата. Сложен е и малко по-дълъг, отколкото предполага средната концентрация на четящите в нета, така че надали някой ще го възнагради със задълбочен прочит. Въпреки това, просто трябва да го има тук.

Как ви се струва идеята ризлинг да е дядо, внук или доведен брат на пино ноар, шардоне, гаме или фурминт? Луда работа безспорно, но да изследваш ДНК-то на винените сортове не е съвсем стандартно занимание. Д-р Фердинанд Регнер от Института за витикултура и помология в Австрия, и особено активен ампелографски изследовател, открива през 1998 година (Regner et al.), че ризлингът има роднинска връзка със сорта Gouais Blanc – един от най-древните и плодовити сортове на Западна Европа, чийто гени се откриват в поне осемдесет (!) други сорта, включително изброените по-горе. 26-те официални синонима и 6-те сорта, които се бъркат с него са само частични доказателства за предългата история на ризлинга. Хроникьорите на виното от последните няколко века може и да спорят дали първото официално споменаване на сорта е през 1435, 1464, 1552 или 1546 година, но всички са единодушни, че ризлингът е като Атлас, на чийто рамене се крепят небесата на най-новата винена история.

Все още се дискутира и дали името му идва от немските думи Verrieseln (изресяване на лозата), от reissende Säure (разкъсваща киселина), от edles Reis (благороден филиз) или от Rusling (черно дърво). За да се направи разлика с италианския ризлинг (Riesling Italico, Welschriesling), който е съвсем отделен сорт, ризлингът е известен още като „Рейнски” или „Бял” ризлинг.

Студоустойчив поради дебелия си и здрав ствол, късноцъфтящ, средно до къснозреещ, устойчив към мана, леко податлив към брашнеста мана и ботритис (слава богу за последното), ризлингът зрее бавно. Това от една страна го прави особено подходящ за по-северните винарски регони, от друга иска да бъде засаден в най-изгодно разположените лозя, за да узрее напълно. Особената му претенциозност към изложението не важи за почвите – справя се с различни типове и в съответствие с това вината имат различен профил. Оптимални условия предоставят стръмни каменисти склонове или тераси на речни долини.

За ризлинга се казва, че предава по уникален начин тероара, от който идва и именно затова ризлингите от Елзас нямат нищо общо с тези от Австрия; австрийските – нищо общо с тези от Германия, а европейските като цяло – нищо общо с тези от Новия свят. „Центърът на просветата” що касае ризлинга обаче е и си остава необятната и понякога толкова трудно разбираема във винено отношение Германия. Там той расте във всички винени региони и 22 000-те хектара, които заема го правят най-разпространеният сорт в Германия.

Ризлингът е абсолютното и пълно олицетворение на немската винена култура.

Немските ризлинги се срещат във всевъзможни качествени степени и стилове. Принципно нямат контакт с дъб, но на места вината отлежават в стари големи бъчви с вместимост от около 2000 литра. Трудност при ориентирането във вкус и стил представлява наличието на остатъчна захар във виното. Тя се среща по-често в т. нар. предикатни вина (Auslese, Spaetlese, Beerenauslese, Trockenbeerenauslese), но и много от вината от степените „Качествено вино” (Qualitätswein) или „Кабинет” (Kabinettwein), особено ако идват от по-северните области, компенсират високата свежест с деликатна сладост.

Сухотата и остатъчната захар на виното изглеждат по абсолютно различен начин в немските ризлинги и трябва да сте наясно с това, за да подходите правилно към тях и да се съгласите с нас, че това са велики вина (имаме пред вид качествени вина, разбира се, а не евтини шербети, които макар и значително намалели, все още се срещат). Сухотата на немският ризлинг не е тази на френското шабли или на сансера от Лоара и няма как да е при разкъсващата киселина, която би се усещала остра, изсушаваща и дращеща гърлото, ако не би била компенсирана от известно количество остатъчна захар. Това означава, че алкохолната ферментация не се провежда докрай и алкохолното му съдържание обикновено e 8 – 9%.

Има още

Истинското вино

Най-често задаваният ми въпрос в интервюта е: „Кое е любимото Ви вино?“, пред- или следшестван от „Как решихте, че искате да се занимавате с вино?“. Наскоро някой ме попита и какво е виното за мен. Трябва да е истинско, помислих си веднага, но, разбира се, отговорих по друг начин поради различни причини – липса на време, спецификата на аудиторията, която, евентуално, щеше да прочете интервюто и други. Казах си, че като ми остане време ще седна да напиша как аз виждам тази работа и логично все отлагам, докато една дегустация преди няколко дни не отприщи нещата.

Наясно съм, че да повдигаш въпроса за това какво е истинско вино е неразумно отваряне на врата, зад която се крие лавина. Не го правя вече, защото открих, че моите представи за истинското вино започнаха да изместват фокуса си напоследък, а и се изморих да споря с дървени/гумени глави. Разбрах, че все някак си ще се открия със сродните си винени души и в тих сговор ще изследваме това, което ни интересува, без да се чувстваме принудени да се оправдаваме пред останалите.

Кои са останалите? През последните петнайсет години имам възможността да наблюдавам доста винен народ около себе си и бих могла да го разделя в три основни групи, които съответно защитават своята представа за истинско вино:

– Групата „Цена-качество“ – защитава тезата, че всички средства са оправдани, за да получиш краен продукт от ферментирало грозде, който задоволява изискването за бързо удоволствие и най-вече за добро съотношение „цена-качество“. Членовете на тази група обикновено са представители на огромни изби или дистрибуционни компании.

– Групата на винените сноби – старо- или новозабогатели, пият само Гран Крюта от Бордо и то с кашони.

– Набиращата критична членска маса и у нас група „Оммм“ – яростно защитава тезата (те всъщност са яростни доста често), че истинското вино трябва да стигне от земята до бутилката, и оттам до сетивните небеса, непипнато от човешка ръка.

Не виждам отбор, към който ми се иска да се присъединя. Ще обясня по-долу защо и ще се опитам да представя и защитя моя отбор на истинското вино.

Има още

Grand Austrian Tasting 2015

На 19 юни 2015 на моравата пред Хилтън, София за 8-ми пореден път ще се случи Grand Austrian Tasting – ежегодната ни целодневна дегустация на вина от Австрия.

След години упорита работа се надявам, че българите и австрийските вина са се опознали донякъде и поредната им среща ще е като среща между добри познати.

Grand Austrian Tasting е нещо като ветеран, той беше преди Divino.Taste, преди Winebox Portfolio Tasting, преди повечето местни и международни конкурси, които се появиха през последните години у нас. Трябва да си признаем известно безрасъдство, нямаше как иначе да се осмелим да се изправим пред публика, за която Австрия = ски = виенско колело = Моцарт(-ови топки) = ама, там е студено за вино. Или пък наистина безпрекословно обичаме австрийските вина и искаме българите да се докоснат до вековната (!) винена култура на тази близка и все пак толкова непозната ни страна.

Последните осем години изминаха адски бързо. Спомням си повечето от вас в началото, а може би и вие си се спомняте – с вашето изумление, почуда и объркване. След няколко години започнаха коментарите за реколтите, а след още няколко – оценките (в точки) на вината. Последните приемам винаги с широка усмивка. Вярно е, че една дама всяка година дава 84 точки на ризлинг, на който световната винена преса дава с 10 отгоре, но човек просто трябва да се преклони пред упоритата й убеденост, а и щом вината се пият, доброто дело е свършено. Защо смятам, че австрийските вина се пият? Защото за този кратък период от време вносителите от двама се увеличиха на осем, което няма как да стане, ако няма скок в потреблението. Радвам се за това.

Като ветерани имаме право да направим равносметка по средата на пътя и да благодарим на малкото хора, които винаги са ни подкрепяли:

– от самото начало зад нас стоят Емил Коралов (създател на „Бакхус“, после на „DiVino“ и собственик на „Гурме Пъблишинг“) и Ивет Добромирова и ProPr.

– Велина Мавродинова от Студио Ентусиазъм казва, че се е забавлявала с нашето лого и идентичност, ние й изпращаме ретур едно сърце, защото този дълъг нос в чашата е точно това, което сме ние.

– Колегите ми от DiVino и Grape Central – благодарение на тяхната посветена работа, всички посетители на ГАТ получават възможно най-професионалното представяне на вината.

Акцентите тази година:

Трудната година: 2014 ще остане в историята като черна година за винарството в Европа. И ако обикновено се казва, че виното се прави на лозето, подобни години изкарват на преден план хората в избата. На тези, които обичат да коментират реколти съм убедена, че ще им е особено интересно на ГАТ 2015.

Вечният ни акцент: „Виното е за всички“ – вече знаете, че сме привърженици на откритото, некомплицирано отношение към виното. То не е напитка за сноби, то е за всички, от него няма нужда да се „разбира”, трябва само да се обича.

Извън Австрия: ще можете да прескочите до Австралия и Нова Зеландия, за да опитате награждаваните вина на Берт Саломон.

Биодинамика: Австрия е втора в Европа по размер на отглежданите на биодинамичен принцип лозя. С прости думи – лозя, които не са обработвани с инсектициди, пестициди и всякакви други „-циди“. Ако продължават в същия дух скоро почти всички австрийски изби ще са поне био, така че не знам докога е резонно това да е акцент на ГАТ. Все пак, попитайте кой са биодинамичните изби.

Ако имаме късмет с времето ще осъществим идеята от миналата година за градинско парти. Вземете си шапките и гуменките.

invitation GAT 2015

Обективизиране на субективното или защо така?

В началото на тази седмица отворих последния брой на списанието ни DiVino и с голяма изненада, и удоволствие, открих текст от Емил Коралов. Веднага се зачетох, не само защото Емо рядко пише, а и защото го прави умно и аргументирано, което, бога ми, си е рядкост в наши дни. В текста той разяснява как работи класацията на ДиВино за Топ 50 на българските вина, защо се случва съгласно определени изисквания и колко трудно, защото субективно, но абсолютно посветено на каузата „Българско вино“ се случва тя.

Публикувам този текст тук, защото поради скромността на Емо, която дори необичащите ни и постоянно критикуващи не могат да отрекат, той няма да бъде публикуван на сайта на ДиВино.

„Наскоро публикувахме нашата класация Топ 50 на българските вина в
сайта divino.bg, а сега и в броя на списанието, което е пред вас.
Класацията имаше сериозен отзвук в професионалните среди, което е
добър атестат за нашата работа. Три основни въпроса се откроиха в
коментарите по повод класацията – защо в класацията влизат само вина,
произведени в по-големи количества; за стила на българските вина;
доколко е обективна класацията ни.

Защо 2000 бутилки
Bugatti Veyron е убийствен автомобил, от който за последните десет
години са направени 450 броя. Peugeot 308 със сигурност не е
по-добрата кола от Bugatti Veyron, но е определена за автомобил на
2014 според една от класациите (достатъчно авторитетната
www.caroftheyear.org). За да участва в класацията, даден автомобил
трябва да е произведени минимум „в тираж“ 5000 броя за годината.
Значението на Bugatti за автомобилната индустрия е на практика
никакво, а на един-единствен модел на Peugeot – огромно. Какво е да
пуснеш на пазара вино от една бъчва? Може да направиш и убийствено
вино, което ще бъде повече от бутиково, ама ще го пробват малка група
от хора, а то ще бъде в такова минимално количество, че ще бъде изпито
още преди да може да се създаде мит около него. Защото няма
вино-легенда в света, което да е направено в такива миниатюрни
количества. Ще получи много високи оценка – както от критиката, така и
от малцината избрани, които ще го пробват, но никога, ама никога няма
да има каквото и да било значение за винената индустрия. Съвсем друго
е да се опиташ да избереш сред многото бъчви няколко, да рискуваш с
тях да направиш бленд и след това да зарадваш доста по-голям кръг от
ценители със страхотен резултат. А ако избраните бъчви са двуцифрено
число, това вече звучи съвсем сериозно и дори може да стане значимо за
бранша. Затова сме въвели долна граница. За да влезе изобщо в нашето
полезрение, от дадено вино трябва да са произведени поне 2000 бутилки.
Не че не оценяваме вина от по-малки партиди. Те обикновено са
най-интересните за нас, най-неочакваните, най-желаните да ги пробваме
и често най-високо оценяваните. Включително имаме отделна класация –
т.нар. Най-редки бутилки. Но това са вина, които нямат пазарно влияние
и не са от особено значение за винената ни индустрия като цяло.
Обичаме ги, но ги игнорираме в класацията, която се опитваме да
наложим като представителна за бранша, а не като представителна за
някакъв елитен, но много затворен винен клуб.

Има още

фифти шейдс оф ай ем соу дистрактед

Без да обиждам когото и да било, рядко ми се случва да се смея със сълзи на български блогърски текст, но този е освежаващо прекрасен.

Муша-Буша в собствен сос, добро и зло, в здраве и болест, в dial-up и оптичен интернет, в и извън времето, внапредвид и деЦки от НОЙ

Не мога да дочета двете книги, на които цикля вече месец – „Червеният дракон“, защото синът ми гледа през няколко дни едно анимационно как да си отгледаш дракон и на всяка страница в главата ми изниква образът на Антъни Хопкинс (покрай „Мълчанието на агнетата“), който яде сурова риба до едно езеро, пърха с криле и през носът му излиза огън. Отмятам образа на Антъни Хопкинс, тва, викам си, даже е нелепо. Зачитам се. Обаче се сещам, че моя приятелка му вика Антъни ХипХопкинс. Секунда, какво стана в предната страница? Някой го убиха? Кой? Защо? Ама умрял ли е? А това коя книга е? Отново тъкмо се концентрирам и БАМ – ама защо викингите толкова мразят Антъни Хипхопкинс?

Другата книга вече я гледам така, все едно на всяка четна страница трява да пия рициново масло. До такава безподобна степен ми е втръснало от нея. Съдебна патоложка разследва сериен изнасилвач. Още преди…

View original post 1 095 more words

Мими и мъжете

Дали защото се развиваше по-бавно от околните, дали защото те искаха да й дадат това, което тя не искаше или пък искаха да й го дадат тези, от които тя не го искаше, но нещата със секса й се получиха късно на Мими, а в последствие, дали защото беше прекалено любопитна или влюбчива – и доста сложно.

С.

Първото й, по своеобразен начин официално, гадже беше С., който й написа любовно писмо в девети клас. Прекрасни думи, избродирани с още по-прекрасен почерк на цял лист. Абсолютно зашеметена, че може да предизвика такива вълнения у някого Мими поиска да види човека, тъй като и идея си нямаше кой е той. Показа й се нисичък, добродушен и мил батко от по-горен клас, сериозен каратист и естествено – грозен (тук е моментът да кажем, че с изключение на един, всичките мъже на Мими винаги са били повече грозни, отколкото красиви и специално ще отбележим кой беше красивият). След известно колебание, тя се съгласи да бъдат гаджета, въпреки, че не й беше ясно защо го прави, може би се чувстваше отговорна да отговори с подобаващо отношение на прекрасното писмо. Не се получиха нещата, защото след като тя обърна света, за да подсигури място, на което да останат сами и се впуснаха в каквото трябваше, тя забеляза, че той упорито остава облечен. На въпросителния й поглед, той отговори, че смята да прави секс едва след като се ожени. Мими така се изплаши, че избяга, и от леглото, и от него. След седмица баткото дойде при нея, явно осъзнал грешката си, но Мими вече беше загубила абсолютно всякакъв интерес.

Р.

Поради факта, че училището, спортът и най-добрият й приятел имаха най-голямо значение за нея през следващите години, тя нямаше други подобни преживявания чак докато не се осъзна, че е на 18 и все още девствена. И тъй като с най-добрия й приятел се гледаха не много приятелски от време на време, тя отиде при него и го попита дали не му се иска да си помогнат взаимно в избавянето от това бреме. Той кимна и тя взе ключа от тавана на друг приятел, за когото също ще стане дума след малко. Той пък взе фенерче и медицинска енциклопедия – за да виждат и знаят точно какво и къде трябва да правят. Това си им остана за цял живот – аналитичния подход към нещата. След това пътищата им се разделиха, защото той се влюби в нея, а тя – в секса.

E.

Е. беше доста по-голям на възраст съотборник на Мими, пред чийто очи тя беше израснала и за когото тя от ден на ден все повече се отдалечаваше от това, на което той би купил близалка и се приближаваше към това, на което би … подал близалка. Може би най-грозният й мъж, след когото обаче тичаха подозрително много жени. А Мими беше любопитно момиче. Е. й беше дал ключа от тавана си, тъй като не обичаше девствени момичета – за него това беше работа, а той беше създаден само за удоволствие. След като работата беше свършена и пречките отстранени, те започнаха прелюдията. Захласнатостта на Мими кулминира в уговорката им в нощта на абитуриентския й бал тя да отиде при него. Когато, загърбила бесен купон, тя се изправи на врата му, никой не й отвори. Виждайки, че лампата свети Мими не настоя, тъй като предположи, че приятелката му го е изненадала. Натъжена Мими се затътри към близката спирка на тролея, където той я намери след десетина минути. Без да пита кой е бил при него, а и доста уморена от алкохол и емоции, Мими се върна с него, защото просто искаше да си полегне някъде, въпреки, че полягане е последното нещо, което тя прави през тази нощ. Интересното в цялата тази история е, че на следващия ден най-добрата й приятелка й разказа как след изпращането в деня на абитуриентския бал тя се била уговорила да отиде при баткото, но посред нощ гаджето му се дотътрило изневиделица и тя трябвало да се изпарява през кухненски прозорци и задни дворове.

Има още

Декантирането – полезно, смислено или какво?

Декантирането е една от магическите думи и почти окултни практики, с която си служат много хора във виното.

Тези, които „разбират“ повече от другите: „Ъъъ, бихте ли ми декантирали виното?“

Тези, които продават декантери, разбираемо: „Ама как така не декантирате?“

Тези, които искат да стават сомелиери: „Къде ми е свещта?“

Всички мои курсисти ме питат за декантирането, тъй като явно се сблъскват често с въпроса да бъде или да не бъде. На всички тях аз разказвам, че има две школи – за и против – преливането на виното от бутилка в друг съд и съответно изброявам аргументите на едната и другата школа. Избягвам да изразявам личното си мнение, защото не смятам, че това трябва да се прави по време на обучение.

Но пък затова са и блоговете, за да изрази човек личното си мнение.

Аз съм от тези „против“ безогледното декантиране на всичко и навсякъде. Е, понякога просто искам да гледам как виното искри във филигранната гарафа на баба, но такива ситуации са изцяло естетични.

Не смятам, че аерирането на виното е главната цел на декантирането, каквато е повсеместната заблуда, тъй като има много вина на възраст, които реагират доста зле при контакт с кислорода. В такъв момент винаги се сещам за онзи приятел, който пълнеше чашите до горе, за да можело виното да диша (хванало се с ръчички за ръба на чашата като удавник). Смятам, че декантирането има смисъл само когато трябва да отделим виното от утайка, която би нарушила удоволствието от дегустацията.

Споделям мнението на специалистите, които казват, че стари купажни вина, като Бордо или Рона, реагират по-добре на декантиране и евентуално биха могли да извлекат полза от него, за разлика от доста по-крехките стари чисто сортови вина, като пино ноар от Бургундия например. При белите вина не се наблюдават преки ползи от декантиране, аерирането за премахване на евентуална редуктивност може да стане в процеса на наливане и с развъртане на виното в чашата (Андре Люртон).

Благодаря за вниманието.

8