Tag Archives: есета

Ядеш каквото си

В началото на годината получих покана да участвам като автор в книга. За истории, отнасящи се директно или не за храна. Подтиснах инстинктивната си реакция да кажа „не“, книга чак, и изслушах какво точно се иска от мен. Съгласих се в края на краищата, както винаги попитах какъв е крайният срок, седнах пред компютъра си в пълно отчаяние и изстрелях този текст за два дена. Ще да е тлял отдавна в мен. И понеже вече имаше питания – не търсете себе си или някого, когото познавате в текста – образите са събирателни.

През 1826 година големият любител на добрата кухня и кулинарен теоретик на нашето време, който между впрочем никога не е бил готвач, Жан- Антелм Бриа-Саварен пише в произведението си „Физиология на вкуса или медитации на трансцендентната гастрономия“: „Dis-moi ce que tu manges, je te dirai ce que tu es.“ – „Кажи ми какво ядеш и ще ти кажа какъв си.” В написаното през 1863 година есе „За спиритуализма и материализма” подобна мисъл изразява и Лудвиг Фойербах: „Der Mensch ist, was er ißt.“ – „Човекът е това, което яде”. Очевидно е, че нито Бриа-Саварен, нито Фойербах са имали пред вид, че буквално сме това, което ядем, разбирай прасета, пилета или соеви бобчета, а че храната има сериозно влияние върху умственото, душевното ни и здравословно състояние.

Преди години осъзнах, че натрупването ми на опит в бранша на дегустирането, говоренето и писането за храна и вино се намира във фаза на покой и за да не премине тя във фаза на замръзване, т.е. във върховно и невъзвратимо отегчение, започнах да наблюдавам хората около мен – приятели, познати, клиенти – и да си отбелязвам как се отнасят към храната и напитките. Какво ядат и пият, готвят ли, хранят ли се предимно вкъщи или навън, какви ресторанти и кухни обичат, опитвах се да отгатна какво ще поръчат още докато четат менюто. За известно време беше интересно, после предсказуемостта уби тръпката, но пък подкрепи с емпирични данни отдавнашните ми предположения, че всъщност връзката протича в другата посока: не си това, което ядеш, ти

ЯДЕШ КАКВОТО (СЕБЕ)СИ

A. е слаба и красива нервна майка на две деца, които окупират 100% от времето й. Не, че те претендират за това, тя така иска. Не работи, няма приятели, няма интереси.

A. не яде, тя само готви супи и топли манджи за децата и мъжа си. Отдавна е загубила сетивността си и се дразни, ако някой много яде или пие около нея. Слага просто нещо в устата си на крак, за да може да премине през следващия ден, месец или година.

Б. е успешен бизнесмен и мил човек, но, уви, пълен и доста грозен.

Б. яде много, но не каквото и да е, а стекове, дивеч и екзотични риби, които винаги снима и публикува в интернет, пие скъпи вина, даже си подбира вино от тоскански изби, което се бутилира само за него.

В. е от провинциално семейство, в което често се е готвел боб във всевъзможни варианти и още по-често се е повтаряло, че най-важното в живота е престижна професия, добро заплащане и успешен брак. В. работи в ПР-агенция.

В. яде морски дарове и зеленчуци; салати, най-много предястия, никога основни. Не е яла боб от години. Пие само бяло вино, често пенливо, ако някой друг плаща – шампанско.

Г. е красива и модерна градска мадама с престижно образование, което я изпълва с приятни спомени от студентските години и с недоумение какво се очаква то да й донесе в сегашните; сменя маркетингови позиции в търсене на себе си, същото се отнася и до формите на раздвижване и поддръжка на тялото – от йога през пилатес и скално катерене до пълно бездействие.

Г. е вегетарианка в момента, преди това беше нормално и обилно ядяща, очаква се да премине към веганство. Яде малко на брой, еднообразни храни, но държи да са био. Киноата rules, хлябът трябва да е с квас, пие само вино и то био.

Има още

Advertisements

The Nu Project

или

Как изхвърчам от редиците на истински готините жени

През изминалата седмица пред очите ми на няколко пъти се мярнаха постове за The Nu Project – проект, състоящ се от серии актови снимки на жени от цял свят. Квалифицираните като „честни” снимки показват моделите каквито са в действителност, без грим или фотошоп и акцентът на проекта, започнал през 2005 година, е „върху субектите и техните личности, пространства, несигурности и чудатости”.

Постовете възхваляваха проекта и куража на тези истински жени, които показват на света телата си с цялата им неправилност, окосменост, увисналост и така нататък -ост. Определено несъвършени, но за бога, колко реални тела! Брех, викам си, дай да видя и аз малко реалност и сядам да разгледам The Nu Project на http://thenuproject.com/ , както очаквам и от вас да направите.

Ставам след един час от компютъра, но не ликуваща и тържествуваща, а, и това са чувствата, които съвсем ясно идентифицирам в себе си в този момент, смутена, обтегната и незнайно защо обезверена.

Смутена, защото в огромната си част телата са не особено приятни, на моменти отблъскващи и занемарени. Аз, адски несоциално и несолидарно с женската кауза, знам, отказвам да приема, че ако Х не се грижи за тялото си, има право да ми го натрапва, защото това била реалността, а аз нямам право да й кажа, че това не е ок. Очевидно не става въпрос за килограми и пропорции, става въпрос за абдикирането от грижата за част от твоето същество.

Обтегната, защото огромна част от жените не гледат в камерата или го правят със страхлив, бягащ, на моменти дори умоляващ поглед. Ако има усмивки, те са повече от принудени, изгарящи от срам и пълни с отчаяна решителност са. Тези с абсолютно обезобразените тела не са позволили да снимат лицата им. Спохожда ме подозрителното чувство, че някой насила е карал тези жени да се снимат. Не е, на сайта даже има форма за регистрация. В камерата гледат само тези, които знаят, че има защо и тук също не става въпрос за килограми, а за подход към тялото и света, който струи от всяка пора на съответната жена.

Обезверена, защото от проекта струи като че ли някаква социална претенция, а аз не вярвам, че той е стъпка напред в каквото и да било женско дело, – нито свободи, нито права, нито признание, нито повече любов или увереност в себе си. Смятам, че обслужва лични мотиви на фотографа, което не би било лошо, ако не даваше заявка за друго. Гледайки тези снимки, не си помислих, че килограмите или формите нямат значение (каквото е мнението ми), а че това са снимки на искали да обичат тялото си, но абсолютно провалили се в това жени, които и така, и така няма какво да губят, защо поне не се снимат…

Изключете ме от кръга на истинските, съпричастни, земни и реални жени. Наречете ме зомбирана от идеала за красота, налаган от гадните медии и хомосексуални дизайнери, с изпит от масовата култура мозък. Това е положението обаче и то доста смущаващото ме.

В края на годината, през която щеше да свърши света

New Year’s resolutions, получили вече, макар и поосакатен, превод на български като „Новогодишни обещания”, се дефинират от Wikipedia като обязаности, обети или посвещения от страна на дадена личност по отношение на лични цели, проекти или промяната на някой (очевидно лош) навик. Особената им сила идела от това, че се правели в очакване на Новата година, респективно на едно ново начало. Правят се главно от жени, при мъжете обикновено моментът на обещание следва непосредствено този на инфаркта или инсулта.

Противно на техния дух, аз не мисля да променям, а да задълбоча един не особено полезен навик – този да наблюдавам, забелязвам и анализирам живота около мен. Вместо да се заклевам, че през следващата година ще изпитам интерес към гимнастическия подход за отслабване, a.k.a. йога и много модерен напоследък, пробиотичната храна, липсата на цигари, липсата на алкохол и търпимостта към идиоти, смятам в края на годината да направя равносметка на това какво видях и научих за жените през тази година, гледано с очите и обработено с мозъка и ерудицията на уж зрялата жена, която се предполага, че станах преди една година. През изминалата година окончателно се разбиха някои митове, предположения се превърнаха във факти, проникновения  ме озариха. Доста крайни, признавам, но това е положението, животът няма репутацията на нещо средно или умерено.

Мит 1 (за ежедневното, малко и сгряващо женско щастие): Бъди различна.

За бога, само това не.

Всяка жена със средностатистическо тяло, външност и ум има десет пъти по-големи шансове да си намери партньор в живота от различаващата се. Всичко, встрани от средата се посреща с враждебност, както от мъже, така и от жени, и вариантите за щастие стават все по-маргинални. От петнайсет мои приятелки трайно без гаджета (за период по-дълъг от пет години) са три: прекалено тънката и красива, прекалено дебелата и прекалено умната.

Тънката и красива просто стана арогантна с годините, неизбежно е. Не й се иска, ама само с влизането си в стаята кастрира мъжете с и без това малки пишки, те я обявяват за надута, тя тях – за тъпанари и работата отича.

Прекалено дебелата просто не е за този век и колкото и ние, нейните приятелки, да й повтаряме колко чаровна и готина е и как ще срещне истинския мъж, който не залита по нещо толкова повърхностно като външността, най-добре е да отслабне и това е. Губех дълги години да обяснявам на разни мъже каква пичка е тя, но най-добре го каза брат ми веднъж: „Ами, легни си ти с нея тогава.”

Умната просто не може да се сдържи да не зашемети мъжете с професионалния си успех, пари и … ум. Само дето не вижда, че по-скоро ги ошамарва, че обществената формация от няколко века насам е патриархат и че такива мацки като нея в едни други времена много бързо са ги мятали на кладата. Не я съветвам да се научи да прави телешко по бургундски, препасана в престилка на сърчица, а само да си затваря устата от време на време, само колкото да й върже. Нали уж е умна.

Не приканвам към еднаквост, уравниловка, послушание или приемлива глупост (все едно да кажа, че всички щастливо обвързани жени са такива, което би било отявлена глупост), просто на искащите да са различни ще им е нужна издръжливост – ментална и физическа.

Мит 2: Възрастта няма значение, важно е как се чувстваш.

Има още

Още малко за толерантността. Ако може.

За разлика от Аристотел аз твърдя, че всяко поколение живее с измамната надежда, че следващото ще е по-умно, по-интелигентно, по-зряло, по-толерантно, по-космополитно. Не ми е ясно кое ражда тези абсолютно необосновани очаквания, но признавам, че доскоро си мислех, че идващите след мен поколения ще бъдат ако не друго, то поне свободни да правят каквото искат с живота си и най-вече – по-толерантни към различността на другите – мнения и хора (простима заблуда след дългите години уравниловка и натискане на всяка по-висока глава надолу, на които съм била свидетел). Именно за толерантността си мисля много често напоследък и за това в какво миризливо блато на лицемерна еснафщина се оплитат аски много хора около мен, под удобния претекст на свободата на съзнанието.

Може и да съм хапливка, но от малка съм изключително сговорчива душа. Първото разплискване на толерантната ми и демократична душа в чашата на моите едва седем години беше в първи клас, когато забелязах, че класната ни (мазна комунистка от Ямбол, омъжена, естествено, за военен и наричаща ни „долни Ягоисти”) слага деца до цигането Славчо (извинете, ромчето) само когато иска да ги накаже и взех съдбовното, за отношенията ми с класната, решение да седя непрекъснато до Славчо. Съдбовно и за обонянието ми, което още тогава беше свръхчувствително, защото майката на Славчо го къпеше един път на сезон, през цялото останало време му замазваше перчема с плюнка. Оттогава минаха много години и стотици събития ми дадоха да разбера, че като с операция у мен са отстранени две чуства: расизъм или омраза към различните и материализъм. Искрено, до най-отдалечените ъгълчета на душата си а) вярвам, че всеки има право да бъде какъвто желае и б) не мога да се развълнувам от вещи. Не, че не мога да оценя хубавите вещи, напротив, имам си достатъчно красиви нещица и обичам да ги разглеждам като обаятелни средства към съответната велика цел, просто не ме е еня ако ги загубя и ако някой ми ги поиска, негови са… fuck’em.

Къде по-важна за мен, и съответно качваща ме на дървото, е точка а) или онази работа с толерантността към различн(о)ите – житейска философия, мнение, начин на живот. И мамка му, пак се опитват да ме качат отгоре му. Хора, иначе държащи да изглеждат особено свободолюбиви и толерантни в очите на другите. Хора еко, био и алтернативни и както се оказва, за пореден път, с изключително ниска търпимост към други, несъвпадащи с техните мнения.

Има още

Задачата на Адам

Пред очите ми попадат текстове всякакви. С удоволствие чета, а от време на време и сама произвеждам, такива за вино, храна и както я наричам „Задачата на Адам” – неразрешимата досега за мен задача за отношенията между мъже и жени. Бих казала, че съм активна, умозрителна търсачка на възможни решения от крехка детска възраст и това, че не съм ги намерила още се дължи повече на лош късмет, отколкото на глупост, но не мога да бъда абсолютно сигурна. В последно време забелязвам присъствието в пространството и на други наблюдателки: някои умни, други … да наречем и тях „без късмет”, някои интересни, други атрактивни, трети предизвикателни. Дано на тях някой ден им светне лампата дали мъжете са свине или жените мръсници, защото аз съм на път да се откажа да търся светлината. Чета значи преди известно време текста на една подобна наблюдателка, в който тя с хумор споделя как с възрастта започва да сваля надолу възрастовата граница на мъжете, които харесва, разбирай от мъже към момчета, и какво може, какво трябва и какво не трябва да произлиза от това. Някъде към половината на текста формулира правилата за „всичко онова, което една жена около 40-те трябва да има предвид, когато се захваща с младите мъже”, като първото е: „Не си мисли, че с него ще градиш бъдеще. Може и да се случи да изградиш, но тези връзки са заради свободата, която си успяла да си извоюваш, а не за да обслужваш поробващия аспект на страстта. Този урок е за жени под 30 години. Да си го научила. Идеята е да ти е приятно, да бъдеш в час с онова, което вълнува поколението след теб.”

Има още

Свещената Ресторантска Крава

Кулинарните работи са на мода напоследък. Гурме ресторанти, гурме изживявания, гурме салати, че и пици, гурме пътешествия, сайтове и блогове за оценяване на ресторанти, за рецепти… Гледайки отгоре, човек ще си помисли, че българинът направо е полудял по хубавите храни и напитки, по нови кулинарни преживявания, по dolce vita. Гледайки отвътре обаче, картината се променя – в сила влизат закони, които казват какво вече е забранено да се слага в продуктите от мляно месо (разбирай какво се е слагало до преди месеци), а статистиките за продажбите на алкохол показват ясно фаворизиране на напитки на винена основа в 3 до 5-литрови пластмасови опаковки, както и ракии и водки, чиито лабораторен анализ би зарадвал всеки ученик по аналитична химия.

Освен, че обичам да чета за и да практикувам сладкия живот, професията ми е тясно свързана с него и част от обучението ми се състоеше в изучаване основите на кулинарната критика. И именно тази разлика при погледите „отгоре” и „отвътре” ме обърква: в кулинарно отношение българинът е с потури, но има претенциите на потомствения граф. По форумите лее жлъч от лошото отношение към него, а забравя да спомене, че и неговото държание често е  безобразно. Иска голям, топъл и евтин сладолед и се сърди, когато му кажат, че това е невъзможно.

Към сегашния момент от живота си съм стъпила от двете страни на пропастта, или по-скоро фронтовата линия, която в България дели клиента и предлагащия услугата. Наблюдавам ежедневно, задълбочено и често с голяма доза горчивина отношенията между двете групи, осъзнавайки, че понякога пропастта е толкова голяма, че неволно трябва да вдигна единия си крак, за да не се разкъсам. И двете групи дават материал за обстойни кулинарно-философски изследвания от типа „хвани единия, удари другия”, но това тук е за бг-клиента и тихичко промъкващата се у мен паника, че, без да съм разбрала, той се е самопровъзгласил за Свещена Ресторантска Крава.

Има още

Теорията ХХ

Жан-Антелм Брия-СаваренИсторията на всяка велика галактическа цивилизация преминава през три различни и ясно очертани периода: Оцеляване, Любознателност и Изтънченост, известни също като периодите „Как“, „Защо“ и „Къде“. Например, първият период би могъл да се характеризира с въпроса „КАК да се нахраним?“, вторият с въпроса „ЗАЩО се храним?“, а третият с въпроса „КЪДЕ ще обядваме?“

 

Дъглас Адамс, ”Пътеводител на галактическия стопаджия”

 

По някое време през лятото получих обаждане, с което бях поканена да бъда лектор на форум, чиято тема беше храната и който малко или много щеше да се опита да разкаже интересни неща за това как правим храната, каква храна правим и … какво да правим с храната.

Хората ме свързват с вино; напълно естествено, все пак това е професията ми. Тя е неразривно свързана с храната обаче и дълги години преди да се хвърля в авантюрата да бъда партньор в ресторанти трупам наблюдения върху кулинарното статукво в България, сравнявайки го с това в други държави (всеки със страстта си – не ходя по магазини, ходя по ресторанти). Всеки лектор на форума беше представен с кратко интервю, съдържащо неизменния въпрос “Какво е хубавата храна?”. Пишейки отговора, ми стана ясно, че всъщност точно за това искам да говоря: че думичките хубава храна, или “хубаво хранене”, обозначават за мен комплексен процес, който по подобие на фин часовников механизъм е изграден от многобройни, някои от които почти невидими, частички и протичащи в космическо съгласие процеси. И за  това, уви, че той е почти невъзможен към днешна дата в България. Неприятно, че щях да съм поредният човек, който обяснява, че нещо не става, но поне чистосърдечно щях да се опитам да обясня защо (според мен).

Има още

НОВ СВЯТ: обетованата земя на виното?

Ако обичате вино и го потребявате сравнително често, то почти със сигурност сте се сблъсквали с думите “Нов свят”; някой с важен тон е споделил с вас колко са добри чилийските вина или както ми се случи на мен – обясниха ми как Калифорния била известна главно с розетата си (?!).

Новият свят е изключително интересен феномен, обхващащ естеството на продукта “вино” в цялата му комплексност: стил; прилагането на най-модерни енологични практики в избата; лозарство, повишено в чин “vineyard management”; маркетинг и светоглед, за който старата Европа би могла само да мечтае.

И така, какво означава Нов свят? Много просто: в понятието “Нов свят” се обединяват всички онези винарски региони, които се намират извън Европа, по-важните от които са САЩ, Чили, Аржентина, Южна Африка, Нова Зеландия и Австралия. Въпрос на време е причисляването към него на страни като Китай и Индия.

Има още

На нова работа

Реплика към “Мотивационно писмо” от djsupermax, което можете да прочетете тук.

Преди да се стигне до работата с новата работа трябва да се мине през оная с интервюто. Чак след интервюто можем да се запитаме:

Ще яде ли Хасан баница?

Вариант 1. Не, няма да яде.

Чудейки се кой идиот е решил да даде точно на теб шанс, а от друга страна радвайки се, че най-накрая на някой идиот му е стискало да даде точно на теб шанс в деня на интервюто се събуждаш от леко до извънредно нервен. Обличаш се както подобава за интервю, а какво подобава е изяснено в съответните книги: нито така, нито иначе:

“… официално, но не прекалено. Скромно. Ненатрапчиво. Да не се демонстрира нито липсата, нито прекаленото наличие на пари. Избягвайте ярките цветове, но от друга страна покажете с облеклото си, че сте млад и енергичен човек …”

Има още

Киселото вино

От време на време минавам да видя какво правят някои от любимите ми ресторантьори в София и да почешем заедно езици. Така стана и преди Великден. След отклоняването от моя страна на поканата за кафе (след 150-те, които поглъщам на ден, борейки се с дипломната си работа) бях попитана да ли не бих пожелала да опитам едно вино. По леко угриженото лице на питащия разбрах, че няма да се веселя, а че ще трябва да кажа дали виното има дефект. Любимо. И то на обяд 🙂

Наляха ми искрящо плодово и благоуханно вино (Санта Сара Бин 41 Мерло), което само преди час е било върнато от клиент с аргумента, че било „кисело“…, аха. На виното му нямаше абсолютно нищо, но разбира се, то е било прието обратно и не е било прибавено към сметката на клиента. Никак не е евтино.

Много съм притеснена от изникващите незнайно откъде и разбъкалите се навсякъде мноого важни винени експерти, които си позволяват да преминат граница, която допреди години не са знаели, че съществува. Ехоо, вино се връща (и не се заплаща) само ако има корк, а не защото сте станали с леко схванат врат…

У нас горе-долу важи правилото, че 80% от връщащите бутилката с възражението, че има корк не са сигурни в това, а 90% от (не)приемащите бутилката идея си нямат какво е това корквана бутилка. В конкретния случай от страна на ресторанта е било действано на принципа, че клиентът е цар. Който е бил напълно гол…