Tag Archives: култура

10 Things I Hate About You или …

 

Уточнихме какво ви различава от нормалните хора и ви прави винен маниак, деликатно споменавайки, че има моменти (преобладаваща част от виненото ви съществуване), през които сте досада за околните. Да си досаден за аматьорска публика е лесно, да досадиш на професионална обаче е дарба. Ето някои от начините, по които може да се стане това или

Някои неща, които да не правите на винена дегустация / винено изложение / посещение в изба

  1. Обърквате винената дегустация с бар

Искате да ви наливат повече, оставате дълго след дегустацията/събитието, махате или викате на разливащия да ви налее веднага след като сте изпили предвиденото количество, прекъсвате го докато говори с други хора…

Ще дойде и вашият ред, бъдете търпеливи. Може да научите нещо за себе си и за света, докато чакате да ви налеят и слушате разговора с околните, някой пък може да е задал интересен въпрос.

  1. Казвате какво мислите

Истината е, че има определен етикет на такива събития, както има определен отговор на въпроса „How are you today?”, зададен на клиентелата във всеки магазин в САЩ и той е: всъщност няма значение. Колко точки давате на еди-кое си вино, дали го смятате за отвратително или прекрасно и дали то „няма нищо общо със совиньоните, които пих като бях в …“ всъщност има пренебрежимо малко значение за всички други, освен за самите вас или поне не в този момент.

Не обърквайте със задаването на въпроси, което принципно е желано и което е добре да се случи премислено и донякъде информирано. Водете си бележки, които имат значение за вас в този момент и на това място, отбележете си, ако искате да опитате виното още веднъж и питайте за нещо, което наистина искате да научите от човека насреща. Ако поискат обратна връзка от вас, не отприщвайте бента, а отговорете възможно най-общо, неангажиращо и учтиво. Надали преценката ви в този момент е най-обективната, а и говорите за труда на хората отсреща, така че стъпвайте леко.

  1. Пиете/ плюете всичко

Това ще ви докара до момента, в който ще пиете най-евтиното вино и ще изплювате най-скъпото – или защото сте вече пияни, или защото сте винени сноби. Ако сте винените всеотдайковци, каквито твърдите, че сте, знаете дали да пиете или плюете. Не само защото предварително сте се информирали какво се разлива, но и защото можете да разберете докато виното е в устата ви.

  1. Чашата

Държите чашата в лицето на разливащия, на нивото на очите му, под ъгъл, така че да ви се налее повече, искате да ви се плакне с вода след всяко вино и карате всички на щанда да искат същото – има какви ли не игри на нерви с чаша, но има ли нужда?

  1. Парфюмът

Вече със статут на графит – “ Без парфюм на дегустация“. Няма как околните да усетят деликатните аромати на един Шатоньоф дьо Пап, ако ги атакувате с нотки на кориандър, диви горски плодове, цвят от портокал, бегония тубероза и … космат опопанакс в едно (между впрочем истинските нотки в Dior Poison).

  1. Напивате се

Сериозно?

ajim8zvrtlolp4i5cp0g

Advertisements

2015 кулинарна: Б & Б

Макар и малък, скучен и като че ли лишен от визионери или истински свежи идеи, българският кулинарен фронт все още е жив и по учудващ начин съумява да роди различна мода през всяка от последните няколко години. В тази връзка и 2015-та не прави изключение и ето кои, според мен, са главните тенденции за изминаващата година.

  1. „Б & Б“

2015-та за мен остава като „Б & Б“. Не като в „bullshit & bollocks“, а като в „Бъргър & Бира”. Най-голямата вълна, която заля София, а може би разплисква и малки вълнички в други градове е тази на крафт бирата и на кюфтето в хлебче, последното, както се оказва, не толкова лесно за приготвяне.

Освен, че вече си имаме доста прилични български марки крафт бира, за година-две в София се отвориха два нови бара за крафт бира с обширна селекция, което, откъдето и да го погледнеш, за град, в който кулинарната публика е не повече от 250 000 човека си е постижение. Посетителите са на средна възраст, и под нея, и се възползват максимално както от факта, че тези барове са модерни места с добър дизайн и приятна атмосфера, така и че в тях има и евтина, и не толкова сложна за разбиране, но все пак крафт, бира. Реално, сложната напитка и при бирите не е любима на масите.

Апропо, (уж) сложна напитка: 2015-та е поредната година, в която виното изпусна поредния влак и нещо стана, ама то не разбра какво. Наотвориха се няколко нови винени места в София, няма спор, само дето не ги държат готини, отворени и непринудени хора, а лелки и чичковци, които на откриването си канят звезди от БГ-естрадата отпреди 30 години и използват думи като „уникално“ и „перфектно“, за да описват вината, които предлагат. В най-лошия случай последните могат да поискат да ви попеят. В по-малко лошите ще искат да ви продават от най-доброто вино на света – италианското.

Има някой и друг плах опит за модерно и свежо винено място, като плахостта може да изчезне със задълбочаване на познаването на материята, т.е. все някой от екипа трябва да намери време да чете.

Крафт- или гурме-бъргърите са безспорна световна мода, която поради привидната си леснота на концепция и лекота на приготвяне запали и българските готвачи и предприемачи. Гледали сте филма “Chef” и много искате да си купите food truck и свободата и независимостта да бръснат перчема ви, ясно. Но не е толкова лесно явно, защото от десет места на които можете да ядете бъргър в София, 7 не стават – гаден хляб и мазно-мокри бъргъри, накиснати в сосове (готови, а не приготвени на място!) и цени, от които да ти се доплаче. Което идва да покаже, че дори и най-проста на пръв поглед кухня иска знаене и можене – както в готвене, така и в мислене и изпълняване на концепция. Ще успеят тези, които го схванат, останалите ги чака средно бърз и ако не болезнен, то разочароващ фалит.

  1. Френска кухня

„Бира? На този неукрепнал организъм? Не!“, казваше любимият ми учител по география в гимназията, който всяка вечер на военното минаваше да ни прибере бутилките, за да си ги пийне той. Та и аз така: френска кухня?? След позатихването на италианската мода, изобретателните ресторантьори се огледаха за нова кухня, която да побългарят и откриха най-великата на света – френската. Колко му е да правиш салатка с топло бри, някой друг киш, някой друг пастет и et voila! Тъжното за клиентите, но може би доброто за ястията е, че българските ресторанти, предлагащи „френска“ кухня се упражняват с най-елементарните ястия от асортимента на френското бистро. Ще преживея някой да ми даде удавен в плънка киш или приемлив пилешки (защо винаги пилешки?) пастет, но трудно ще преглътна някой да се упражнява върху мен с Magrets de canard aux poires или Tournedos Henri IV. Проблемът на, или по-скоро с, френската кухня е, че тя бързо разкрива самозванците. Техниките и методите й изискват бавно и упорито овладяване и безмилостно наказват искащите да минат метър, а така характерният за нея занаятчийски подход е, за съжаление, чужд на българските готвачи. Или ще ми кажете, че някой у нас редуцира сосове с часове, прави сам бульони, терини и собствени наденици? Така си и мислех.

Има още

Обективизиране на субективното или защо така?

В началото на тази седмица отворих последния брой на списанието ни DiVino и с голяма изненада, и удоволствие, открих текст от Емил Коралов. Веднага се зачетох, не само защото Емо рядко пише, а и защото го прави умно и аргументирано, което, бога ми, си е рядкост в наши дни. В текста той разяснява как работи класацията на ДиВино за Топ 50 на българските вина, защо се случва съгласно определени изисквания и колко трудно, защото субективно, но абсолютно посветено на каузата „Българско вино“ се случва тя.

Публикувам този текст тук, защото поради скромността на Емо, която дори необичащите ни и постоянно критикуващи не могат да отрекат, той няма да бъде публикуван на сайта на ДиВино.

„Наскоро публикувахме нашата класация Топ 50 на българските вина в
сайта divino.bg, а сега и в броя на списанието, което е пред вас.
Класацията имаше сериозен отзвук в професионалните среди, което е
добър атестат за нашата работа. Три основни въпроса се откроиха в
коментарите по повод класацията – защо в класацията влизат само вина,
произведени в по-големи количества; за стила на българските вина;
доколко е обективна класацията ни.

Защо 2000 бутилки
Bugatti Veyron е убийствен автомобил, от който за последните десет
години са направени 450 броя. Peugeot 308 със сигурност не е
по-добрата кола от Bugatti Veyron, но е определена за автомобил на
2014 според една от класациите (достатъчно авторитетната
www.caroftheyear.org). За да участва в класацията, даден автомобил
трябва да е произведени минимум „в тираж“ 5000 броя за годината.
Значението на Bugatti за автомобилната индустрия е на практика
никакво, а на един-единствен модел на Peugeot – огромно. Какво е да
пуснеш на пазара вино от една бъчва? Може да направиш и убийствено
вино, което ще бъде повече от бутиково, ама ще го пробват малка група
от хора, а то ще бъде в такова минимално количество, че ще бъде изпито
още преди да може да се създаде мит около него. Защото няма
вино-легенда в света, което да е направено в такива миниатюрни
количества. Ще получи много високи оценка – както от критиката, така и
от малцината избрани, които ще го пробват, но никога, ама никога няма
да има каквото и да било значение за винената индустрия. Съвсем друго
е да се опиташ да избереш сред многото бъчви няколко, да рискуваш с
тях да направиш бленд и след това да зарадваш доста по-голям кръг от
ценители със страхотен резултат. А ако избраните бъчви са двуцифрено
число, това вече звучи съвсем сериозно и дори може да стане значимо за
бранша. Затова сме въвели долна граница. За да влезе изобщо в нашето
полезрение, от дадено вино трябва да са произведени поне 2000 бутилки.
Не че не оценяваме вина от по-малки партиди. Те обикновено са
най-интересните за нас, най-неочакваните, най-желаните да ги пробваме
и често най-високо оценяваните. Включително имаме отделна класация –
т.нар. Най-редки бутилки. Но това са вина, които нямат пазарно влияние
и не са от особено значение за винената ни индустрия като цяло.
Обичаме ги, но ги игнорираме в класацията, която се опитваме да
наложим като представителна за бранша, а не като представителна за
някакъв елитен, но много затворен винен клуб.

Има още

2014 кулинарна

От 2008 насам ресторантският бранш крачи назад с великански стъпки, като през 2014 почти падна в пропастта. Тенденциите в кулинарната 2014, както ги видях аз, разбира се.

1. Обратната приливна вълна на соца

Мислехме си, че сме се отървали от тритомните менюта, невъзпитаните келнери и гадната храна, ама не. 2014, като поредната икономически, политически и социално геноцидна година, извади на повърхността невиждани досега слоеве на кулинарна миазма. Големите менюта с мазни манджи се завърнаха триумфално и обвиняват всеки, който дръзне да каже, че не стават, в снобизъм. Баките с течен маргарин и стоките от дискаунтъри, които дори майка ми не пипа (а тя все пак е не особено заможен пенсионер) са в пазарните колички на ресторантьори, които имат огромни претенции и цени (един от плюсовете и аз да съм един от тях е, че ги познавам, ха-ха). Въпрос на морал от страна на т. нар. ресторантьори, проблемът за мен е ниската грамотност на клиентелата, която посмъртно не може да отрази, че я тъпчат с отрова.

Отново изпълзяха сервитьорите, които имат наглостта да ви кажат, че сте направили лош избор, както и тези, които ви наричат „мила моя“.

За съжаление, отново се появиха и тези, които наричам соцклиенти – хора, които излизат на кръчма един път в месеца и не знаят как да се държат в нея. Мантрата им, че са царе защото са клиенти се проявява както в познати, така и в невиждани досега мурафети. Искането да се приготвят несъществуващи в менюто храни (колко му е да се пръжнат едни картофки, е, как така нямате фритюрник) и оставянето на пари за готвача, за да изпълни фокуса (бодни му едно петдесетаче на човека) вече сме го виждали. „Гледайте ми детето“ обаче е ново за мен, признавам, а все пак си мисля, че съм видяла не малко неща и то в детския ресторантски рай – САЩ. Също и моментът, в който се прави забележка за вилнеещо дете и родителите отговарят, че не могат да направят нищо освен да си тръгнат БЕЗ да си платят сметката.

2. Хипстърията

Със закъснение, както обикновено в България, но все пак хипстърията стъпи на софийска почва. Хипстърските заведения и тяхната клиентела са точно обратното на тези от първата категория, но са не по-малко дразнещи. Създаващите ги и работещите там са леко отнесени арт персонажи, убедени в гениалността си, за които спазването на елементарни ресторантски правила е ограничаване на човешките им права и свободи. Леко мърлявият, но оу-соу-арт външен вид, неправилно сготвените или недоготвени храни, пльоснати по абсурден начин в отново не особено чисти чинии, мръсният под на заведението – всичко това е полет на духа и ти си дребен еснаф, ако искаш нещо друго. Феновете на тези заведения са арт персонажи с интелект над средния, които държат да пият зелени смутита, крафт бири, студена филтрация органик кафе и комбуча и да ядат киноа (не се свенят да я набутат даже в мусаката), хумус, гурме бъргъри, сладолед от солен карамел, кейл, домашно направен кетчуп и рамен. Стига да звучи достатъчно нестандартно и да са първите, които го опитват, хипстърите могат да изядат всякаква гадост, което си е благодатно поле за изява на готвачи с мръсни тениски, прекалено много татуировки и несъществуващи стандарти за хигиена. Не ли, както пита д-р Филипов?

Като в гъста гора между тези две групи отчаяно се лутат средностатистическите, тематичните и fine dining ресторантите, които, всеки в категорията си, не правят компромиси с качеството на храната. Неразбрани от широката публика, те остават малко на брой, като е вярно и обратното – малко са на брой, защото публиката не ги разбира. Тя не ги разбира обаче, защото не ги среща достатъчно често, за да свикне с тях и да поиска да ги разбере. Истината е, че публиката е само едната страна на монетата в един ресторант, другата е персоналът. Да сформираш професионално подготвен и съвестен екип или такъв, който иска да се учи си остава мисия невъзможна в България и през 2014 година. А кухнята е място горещо във всеки смисъл – който не гори за това, което прави, изгаря.

Има още

Митове и легенди

„Колкото повече знам, толкова по-малко знам”, вчера изпратих вкъщи поредната група винени ученици, голяма част от които изглеждаха осенени от тази мисъл. Не е лесна работа виното, няма спор, нито пък литературата или философията е. Как се разбира кой е Левият бряг на Бордо – като стоя на брега на Гарона или гледам картата? Как така точно това вино, което хич не ми харесва е уж най-качественото? Отива ли си вино с яйца? С един вид – да, с друг вид – не? И къде е този пипер във виното?

Всъщност най-важното за виното, което трудно ви се удава да обясните когато сте в ролята на учител, е това, че то трябва да носи удоволствие. А най-важното за пиещите го е да бъдат експериментатори, които нарушават правилата („всяко правило си има…”, чували сте) и свободни от предразсъдъци души. Виното е велика мистерия и древна митология в очите на повечето хора, поради което удобен терен за изпъкване на много(не)знайковци.

За всички любопитни, но плахи почитатели на виното – няколко мита, които се нуждаят от спешно развенчаване и с които да разобличите фалшифите играчи:

1. Червеното вино е по-добро от бялото

Каза кой? Дядо с домашното вино? Бялото вино е всичко друго, но не и безхитростна алтернатива на червеното, когато го няма или навън е прекалено горещо за него. То предлага изключителна палитра от стилове, много по-богата от тази на червеното: тихо или пенливо, от сухо до десертно, с висока или с ниска киселинност, с или без дъб. Сортовите аромати са изключително разнообразни: растителни, цветисти, минерални и опушени. Големите бели вина могат да отлежават с десетилетия (шампанско, бяло бургундско, ризлинг, Шабли). Висококачествени бели вина могат да се получат само в райони с достатъчно хладен климат, който да позволи бавното и цялостно узряване на гроздето (рядкост с напредването на глобалното затопляне) и искат повече грижи и в избата, като контрол на температурата на ферментацията и на достъпа на кислород по време и след нея, температурно стабилизиране, бистрене, филтриране и т.н. На трапезата бялото вино също е доста по-многостранен участник от червеното. Ясно е, че то е виното за салати, предястия или риби. Също така обаче то е един от най-добрите партньори за телешко, азиатска кухня, пернат дивеч или джолан с кисело зеле. За десертите да не говорим.

2. Бяло вино с риба, червено – с месо

Морално остаряло правило, особено пък на фона на етническите кухни, които завладяват света и на изключително разнообразната стилистика на вината по света. Съобразявайте се с интензивността и вкусовете на цялото ястие (плюс подправки, сосове и начин на приготвяне), експериментирайте. Червеното месо на риба тон е прекрасно за пино ноар, а гъската със сладко червено зеле и тежък грейви сос – за млад ризлинг.

3. Розето е за жени

Любимо изказване на БГ-мачото. Ако ухаещите на йогурт с ягода, сладникави розета може и да са били купувани главно от жени, то сухите розета, особено тези от Прованс, формират последната наистина голяма тенденция в световното потребление на вино. През 2012 година са произведени 22.5 милиона хектолитра розе, които са около 10% от световното винопроизводство. Не сме чак толкова много жените, има и мъже, които са си купили няколко от тези милиони литри. Не се плашете, не боли.

4. Винтова капачка = евтино вино

Всяка четвърта бутилка е корквана (т.е. притежаваща дефекта „корк”, съответно негодна за консумация) и винопроизводителите от години търсят алтернатива на корка като средство за затваряне. Винтовата капачка се налага като най-качествената такава – няма коркване, няма оксидация, няма нужда от тирбушон, запазва се качеството на виното в недопитата бутилка. Как се развиват вината затворени с нея е много рано да се каже, тъй като се използва от има-няма 30 години. Коркът – от 17 век. Така, че почакайте малко преди да осъждате и отхвърляте. Може да ви подейства успокояващо, че страни, известни с качествените си вина, използват до 90% винтова капачка за вината си – Нова Зеландия, Австрия, Швейцария, Австралия.

Има още

АЗ И LAMARTINIA: Професионалната ресторантска критика – какво точно представлява и защо я няма в България?

Който превари, той заварваше или товареше? Не знам, но Мария Илиева от LaMartinia ме покани да напиша този текст, така че за собствения ми блог остава удоволствието от споделянето:

LAMARTINIA: Професионалната ресторантска критика – какво точно представлява и защо я няма в България?.

12 житейски урока, които се научават от работата в ресторант

Ежедневната работа, комбинирана с две от любимите ми занимания – наблюдение на околните и писане на текстове – и с вродената ми ехидност, няма как да доведат до нещо друго освен до структурирането на житейски изводи под формата на списъци. От онези, американските: „10 неща, по които можете да познаете, че сте / не сте…”, знаете ги. Освен това, в края на миналата година реших, че ще си записвам нещата, които съм разбрала или научила през всяка изминала година и понеже 2013 изобилстваше с такива, ето го първото:

12 житейски урока, които се научават от работата в ресторант

Водещ принцип: ако имаш прекалено тънка кожа и си чувствително, мило, възпитано, не особено работливо същество или пък си индивидуалистче, принципно няма какво да търсиш в този бранш.

Работа в ресторант

1. Работата ти в ресторант ще те направи обект на подигравки, унижения или в най-добрия случай невидим за много хора. Не си го слагай на сърцето, само го запомни и гледай никога, никога да не станеш такъв и ти.

2. В кухнята властват други правила и общуването с хората там ще е мерило за това точно колко е дебела кожата ти. Това, което за теб може да е недопустимо за нормалните човешки отношения, в кухнята се счита за ежедневен разговор или даже за провява на чувство за хумор.

3. Разбирай се с хората от кухнята, защото те са тези, които могат да направят живота ти песен или ад. В една лодка сте и гледайте да не я потопите. Например, никога не бъди човекът, който приема поръчка за сложна манджа, точно когато кухнята приключва.

4. В тази връзка, разбирай се изобщо с хората от бранша, защото това по всяка вероятност са единствените, с които ще излизаш или ще имаш връзка. Няма кой да ходи да пие с теб в 01.00 през нощта или да проявява разбиране, че работиш през уикендите и на всеки възможен празник.

5. Разликата между клиенти, които никога не са работили в този бранш и такива, които са е огромна. Най-вече се изразява в уважението, което показват на обслужващия ги, не толкова в бакшиша (той се подразбира).

6. Животът е показал, че хората, които не оставят бакшиш са отвратителни и в много други отношения, освен в това да бъдат стиснати. Най-лошата комбинация е между стиснатост и грандомания, когато освен, че няма да има бакшиш, ще има и безплатни поучения от аматьор, който готви за семейни събирания или „много е пътувал”.

7. Свикни с идеята, че твоето място за ядене е до някой уред в кухнята или до кофата за боклук на бара. Най-добрият приятел е този, който поема и твоята част от работата, докато ти ядеш, сгънат в невъзможна поза на някое от споменатите места.

8. Ако си жена, свикни с идеята, че ще бъдеш обект на сексистки подмятания, а понякога и на попипвания от пияни клиенти. Важно е да можеш да се оправяш сама, но още по-важно е да знаеш, че управителят е зад гърба ти.

9. Добър управител е този, който не мисли, че клиентът е цар и който ще предпочете да се лиши от някой друг лев, но да не допусне  персоналът му да бъде унижаван.

10. Няма по-страшни изживявания от тези, когато имаш пълен обяд или брънч и си махмурлия от предната вечер. Едно е да си пълен вечерта, друго е да те нападнат, докато всяка пора от тялото ти продължава да излъчва алкохол.

11. Ако имаш късмет, хората, с които работиш ще ти бъдат като задружно семейство и с тях ще преживееш важни моменти от живота си/им (тъй като, както стана ясно, рожденни дни, кръщенета или Коледа не са повод за почивен ден). Да се върнеш след време там, където си работил, да видиш тези хора, да опиташ специалитета, който никога не ти оставаше време да опиташ или пък никога нямаше време да ти го приготвят като за клиент – това ще бъдат едни от най-паметните моменти в живота ти.

12. Клиентски: ако се държиш свястно с този, който те обслужва, нещата ще ти се получат много добре, повярвай ми. Даже може и да те почерпят.

За винените колеги

Подготвям си кротко една от презентациите за предстоящия Divino.Taste и попадам на преинтересната ситуация, в която чичо (Робърт) Паркър дава 93 точки на едно вино, а Тим Аткинс, напереното британско момче и Master of Wine – 87?

(В случай, че на този пост попадне и не толкова винено сведущ човек – това е все едно за една и съща работа един работодател да ви дава 300, а друг 1300 лева.)

Ау. Кой е прав? От ситуацията става ясно, че няма по-можещи, има по-влиятелни. Така, че отпуснете душите и съдете по съвест, като не забравяте, че взимането на сериозно може да бъде опасно за здравето. Както за вашето, така и за това на околните (вярва се, че Хризип, гръцки философ стоик, е умрял от смях докато гледал как пияното му магаре се опитвало да яде смокини).

Работа a.k.a. Ко? Не!

Насред заблатено, миризливо дежа вю съм.

Отново съм в ситуацията, в която се опитвам сякаш да набутам работа в ръцете на мрънкащия и мързелив пазар на труда в България. Пускам обява за свободно работно място, в която много точно описвам какво искам и какво давам. Виждам едно добро количество CV-та, обаждам се на много малкото кандидати, които смятам, че стават, прелюбезно ги каня на интервю, всички те се съгласяват с предложения от мен час, аз се радвам, че съм съумяла да направя заета, но имаща шанс да е ползотворна, програма за следващите два дена и се оказвам с най-свободните си от месеци насам дни. Защото съществата (нямам подходяща, що-годе възпитана дума за тях) не идват. Нито едно от тях. И аз седя и чакам и си мисля, че това не е истина и че следващото все пак ще има приличието да дойде.

В телефонните ни разговори нито едно от тях не изразява мнение каква съм тъпанарка, каква тъпа работа предлагам и що не си е.а м….а. Нито казва, че вече има друга работа. Не. Всяко едно от тях се съгласява да дойде на интервю за работа. Отказвам да разбера защо след това просто не идва, без да си направи труда дори да се обади по телефона, оставяйки да го чака човек, който иска да му даде работа, със сигурност зает и по всяка вероятност можещ и знаещ повече от него. Имам само една дума за това: свин(яр)щина.

След разговори с няколко познати разбирам, че явно това е болест, разпространила се във всички сектори на икономиката – IT, търговия и къде ли още не. Съществата атакуват – пускат св-та и не идват. Мислех си, че съм свикнала, защото този филм съм го играла много пъти досега, но просто не мога да свикна с идеята, че плюенето в лицето на хората може да се смята за норма на поведение.

Мога много неща да кажа на всички тези същества, като например, че са простиговедабезхаберниидиотиинечуванитъпанари, но няма. Ще им пожелая да намерят работата, която заслужават и да нямат избор, освен да я работят много дълго време.

Истината

Около мен ври и кипи – пред-, след- и повремеизборно. Радините вълнения „така не съм се вълнувал/а от около десет години насам” са последвани от пасивно-агресивните заключения, че „едни прости хора убедиха други прости хора да гласуват за тях” (ебати изборният анализ ще кажа аз на това), от горчивите питания „Чия е тая държава, в която живеем всъщност?” и клетвата „Аз на тия няма да им живея в държавата”, както и масовото споделяне във фейсбук на разписанието на полетите на Летище София.

Беззаконието никога не е било толкова масово, а простащината никога досега не е била превръщана в общовалидна норма на поведение и общуване. Казват мои познати. Никога досега не е било толкова зле. Те не можели да дишат вече тук и не можели да познаят държавата си. Нетърпимо било.

За малко да се умиля, ама после си казвам „айде, нема нужда”. Истината е, че простотията, провинциалността и посредствеността никога не са напускали българските граници и кратуни и да се правим на изненадани, че това е така, е доста фарисейско.

Истината е, че моята пражка баба е добре напляскана от уж особено изисканите си родители, когато им казала, че се е залюбила с местен дивак.

Истината е, че родителите ми от години използват като описание за свестен човек израза „Еди-кой си е много фин и възпитан човек” и че може би България е една от малкото европейски държави, в която възпитанието не се подразбира , а е някаква особена отличителна черта.

Истината е, че през 21 век мъжете тук попляскват жените си, както и през изминалите стотина години, а изразът „Честита баня!” продължава да е актуален и кореспондира директно с факта, че в неделя привечер в блоковете няма топла вода.

Истината е, че „не е лош човек, нищо че е евреин/турчин” е приказка, която се носи по тези земи от столетия и няма изгледи да напусне речника на българи със сериозни претенции за образование и възпитание, а хомофобията и омразата към циганите могат да бъдат избродирани на знамето на българската действителност .

В първи клас имахме едно цигане в класа – Славчо. Който не слушаше, биваше слаган да седи до него. Никога няма да забравя изобретателността на ямболската ми миекаща учителка, която се яви първият ми допир с образователната система в България, и й пожелавам нескончаем брой прераждания. Както и миризмата на Славчо, де, тъй като прекарах дълги часове на чина до него. Защото се опитвах да пиша с лявата ръка.

Истината е, че още преди трийсет години половината ми съученици казваха „Яна може ли да се покаже?”, когато се обаждаха по телефона, а една трета от тях продължаваше да срича в осми клас.

Истината е, че всеки работен човек около мен многократно е бил наричан глупак, а „Законът е врата в полето” не е поговорка от днес или вчера.

Истината е, че в продължение на десетилетия висшето образование се разбираше като предпоставка за получаването на повече пари за по-малко свършена работа, а не като академично продължаване или задълбочаване на нечии интереси.

Истината е, че никога нищо друго не е било. Просто вие сега сте го забелязали. Хайде, честито.