Наздраве

Разсъждения по темата за отговорната и умерена употреба на алкохол и възможна ли е тя от един винен човек.

 

Бях помолена да напиша този текст от Мария Илиева, собственик на блога LaMartinia и сайта Parentland. Първоначално беше публикуван в Parentland, но споделям и тук, защото както каза Емил Коралов, може би не е зле ние, винените хора, да си припомним някои реалности, въздържателите малко да се успокоят, а пиещите спиртни напитки да си дадат сметка какво изпускат.

Задавали ли сте си въпроса защо в западните общества алкохолът е разрешен от закона, а марихуаната или опиумът например – не? Употребата на едно конкретно психоактивно вещество се толерира, докато тази на много други субстанции е поставена извън закона и обществено приемливото.

Очевидно е така поради дълбоките исторически и културни корени, които консумацията на алкохолни напитки има в човешката история. Те са неотделна част от човешкия бит от най-древни времена. Още преди модерната ера алкохолните напитки са познати на всички племенни общества с изключение на тези в Австралия, Океания и Северна Америка (именно затова там последствията от въвеждането на алкохола сред местните племена са особено тежки). Населението на древна Гърция било известно с прекомерното си пиене. В древен Рим напиването било почти национално развлечение, в следствие на което управлението на колесница в пияно състояние се наложило да се смята за нарушение. Алкохолът обикновено се е произвеждал в занаятчийски обем най-вече от излишни селскостопански продукти и постепенно става част от семейните и обществени традиции.

Днес алкохолът е официално благословената смазка на модерното общество. Може да бъде намерен навсякъде и по всяко време, цените му са по-ниски от тези на безалкохолните напитки и консумацията му се счита едва ли не за част от добрия тон. С пълна пара се движи влакът на социалното пиене, приемащо често форма на социална принуда: „Е, как така няма да се чукнеш за здравето на баща си?“

Истината е, че заради своите ефекти и рискове алкохолът не е нито по-безопасно, нито по-слабо вещество от  тези, които законите ни са решили да забранят и е добре самите ние да сме наясно с това, тъй като обществена дискусия за последствията от употребата на алкохол така и няма да се случи. Преди години ми се наложи да пиша курсова работа в WSET (Wine and Spirit Education Trust) за социалните аспекти на отговорната и умерената употреба на алкохол и естествено в края на краищата заключих, че мярката прави отровата (към това ще се върна по-нататък), но докато се подготвях по темата открих десетки книги, възхваляващи ползите от пийването на едно малко тук и там, докато за алкохолизъм открих една тънка книжка, която изрових с усилия от най-задната част на рафта. Това, което прочетох в нея ме разтресе, както и посещенията ми във виенския институт, специализиран в лекуването на алкохолно зависими хора, но преди да решите, че тук пише една блудна дъщеря завърнала се в лоното на нектара и че това е антиалкохолна статия, бързам да заявя обратното.

Поради естеството на професията си (винен дегустатор и журналист, както и търговец на вино) аз съм един от тези хора, които консумират алкохолни напитки редовно, много над препоръчаното от Световната Здравна Организация дневно количество и ако действително поглъщах количеството алкохол, което иначе изплювам на дегустации, то отдавна трябваше да съм в специализирана болница. Именно от тази си професионална позиция, и от житейската на понякога неприятно честен човек, си позволявам да изкажа мнение по темата. Лично, разбира се, но надявам се да адресира проблемите от двете страни на барикадата “Guilty pleasures”.

Мими и мъжете

Дали защото се развиваше по-бавно от околните, дали защото те искаха да й дадат това, което тя не искаше или пък искаха да й го дадат тези, от които тя не го искаше, но нещата със секса й се получиха късно на Мими, а в последствие, дали защото беше прекалено любопитна или влюбчива – и доста сложно.

С.

Първото й, по своеобразен начин официално, гадже беше С., който й написа любовно писмо в девети клас. Прекрасни думи, избродирани с още по-прекрасен почерк на цял лист. Абсолютно зашеметена, че може да предизвика такива вълнения у някого Мими поиска да види човека, тъй като и идея си нямаше кой е той. Показа й се нисичък, добродушен и мил батко от по-горен клас, сериозен каратист и естествено – грозен (тук е моментът да кажем, че с изключение на един, всичките мъже на Мими винаги са били повече грозни, отколкото красиви и специално ще отбележим кой беше красивият). След известно колебание, тя се съгласи да бъдат гаджета, въпреки, че не й беше ясно защо го прави, може би се чувстваше отговорна да отговори с подобаващо отношение на прекрасното писмо. Не се получиха нещата, защото след като тя обърна света, за да подсигури място, на което да останат сами и се впуснаха в каквото трябваше, тя забеляза, че той упорито остава облечен. На въпросителния й поглед, той отговори, че смята да прави секс едва след като се ожени. Мими така се изплаши, че избяга, и от леглото, и от него. След седмица баткото дойде при нея, явно осъзнал грешката си, но Мими вече беше загубила абсолютно всякакъв интерес.

Р.

Поради факта, че училището, спортът и най-добрият й приятел имаха най-голямо значение за нея през следващите години, тя нямаше други подобни преживявания чак докато не се осъзна, че е на 18 и все още девствена. И тъй като с най-добрия й приятел се гледаха не много приятелски от време на време, тя отиде при него и го попита дали не му се иска да си помогнат взаимно в избавянето от това бреме. Той кимна и тя взе ключа от тавана на друг приятел, за когото също ще стане дума след малко. Той пък взе фенерче и медицинска енциклопедия – за да виждат и знаят точно какво и къде трябва да правят. Това си им остана за цял живот – аналитичния подход към нещата. След това пътищата им се разделиха, защото той се влюби в нея, а тя – в секса.

E.

Е. беше доста по-голям на възраст съотборник на Мими, пред чийто очи тя беше израснала и за когото тя от ден на ден все повече се отдалечаваше от това, на което той би купил близалка и се приближаваше към това, на което би … подал близалка. Може би най-грозният й мъж, след когото обаче тичаха подозрително много жени. А Мими беше любопитно момиче. Е. й беше дал ключа от тавана си, тъй като не обичаше девствени момичета – за него това беше работа, а той беше създаден само за удоволствие. След като работата беше свършена и пречките отстранени, те започнаха прелюдията. Захласнатостта на Мими кулминира в уговорката им в нощта на абитуриентския й бал тя да отиде при него. Когато, загърбила бесен купон, тя се изправи на врата му, никой не й отвори. Виждайки, че лампата свети Мими не настоя, тъй като предположи, че приятелката му го е изненадала. Натъжена Мими се затътри към близката спирка на тролея, където той я намери след десетина минути. Без да пита кой е бил при него, а и доста уморена от алкохол и емоции, Мими се върна с него, защото просто искаше да си полегне някъде, въпреки, че полягане е последното нещо, което тя прави през тази нощ. Интересното в цялата тази история е, че на следващия ден най-добрата й приятелка й разказа как след изпращането в деня на абитуриентския бал тя се била уговорила да отиде при баткото, но посред нощ гаджето му се дотътрило изневиделица и тя трябвало да се изпарява през кухненски прозорци и задни дворове.

40

Да станеш на 40 в България през 21 век е един от кошмарите на модерната бг-уомън. Моят беше да стана на 38 и оттам нататък го взимах по-леко, като все пак трябва да кажа, че много лампи за неизбежния ход и неизчерпаемост на човешката глупост ми светнаха и през годините, в които ми предстоеше да стана на 41 и на 42.

Годините около 40-те повечето българки прекарват покрити с воала на странна невидимост, може би защото и те самите, както пишеше на една снимка във Фейсбук, не знаят дали искат да се влюбят или да се пенсионират.

Първото схващане на врата в живота ми ме накара да се огледам какво толкова й е лошото на средата на живота и честно казано, открих повече преимущества, отколкото недостатъци.

Моят списък с 12 причини да не се притесняваш, че ставаш на 40:

1. Виждаш и разбираш неща, за които преди си нямала никаква или погрешна идея. „Първите 40 години съставят текста, а следващите тридесет – коментара към него…”, казва Шопенахуер и продължава: „…, който ни научава правилно да тълкуваме истинския смисъл и взаимовръзките в текста, заедно с поуката и всички нюанси… Към края животът заприличва на приключващ карнавал – падат маските. Тогава виждаме какви са били всъщност хората, с които сме имали досег в житейския си път.”
2. Провалът не е трагедия, успехът не е неизменен, всичко е живот. Гледай да го живееш, за да видиш как едното може да се обърне в другото.
3. Свободата да кажеш на продавачката в хипстърския биомагазин, която ти казва, че кокосовото масло е единственото и ултимативно средство за почистване на лицето: „Не. Изобщо не ме кефи. От него получавам акне.” Ако си на 20 ще си ходиш с акне още поне десет години.
4. Няма нужда да се преструваш, че харесваш „правилните” хора или неща. Правиш все по-малко компромиси с хората около себе си и просто вече нямаш толкова време да слушаш глупости или да задоволяваш чужди капризи, в резултат на което филтрираш сериозно боклука и се обграждаш с правилните хора.
5. Спокойно отиваш на обяд или вечеря сама, няма нужда от „Мария, която да ми прави компания, защото не мога да седна сама на маса, всички са с някого.” Отиваш, заради храната, не за да те видят. Наяждаш се, отиваш си, няма драма.
6. Няма нужда да губиш време с прогнозата за времето – коленете ти я казват.
7. Спокойно можеш да гледаш в захлас свежите 20-годишни репички и да им се възхищаваш на сияещите кожа, коса и стегнати ръце. Знаеш, че освен, че няма смисъл, няма и как физически да се върнеш там, на 35 не мислиш точно така.
8. Ако си внимавала навремето, си видяла, съответно пипнала и опитала, всичко, което може да предложи нощния живот. Да те събудят, ако направят коктейл с вода от Марс или се появи мъж с два пениса.
9. Наясно си с граматиката и стъпването на човек на Луната е част от твоя живот. Колко 30-годишни могат да се похвалят с това?
10. Ситуацията с мъжете е win-win: по-младите ще се огледат в твоя опит и зрялост; по-възрастните – горе долу в същото плюс във все пак по-крехкото от тяхното тяло.
11. Епохата – в 21 век сме! Преди векове хората са живеели до 40, по времето на майка ти са считали 40-годишните за възрастни, днес 40 са новите 30 – животът е пред теб. Можеш да смениш кариера, да започнеш проект, който отлагаш от толкова време, можеш да родиш дете.
12. Знаеш, че не си идеална, но вече имаш куража да попиташ кой определя идеала и кой дефинира дефекта?

Ядеш каквото си

В началото на годината получих покана да участвам като автор в книга. За истории, отнасящи се директно или не за храна. Подтиснах инстинктивната си реакция да кажа „не“, книга чак, и изслушах какво точно се иска от мен. Съгласих се в края на краищата, както винаги попитах какъв е крайният срок, седнах пред компютъра си в пълно отчаяние и изстрелях този текст за два дена. Ще да е тлял отдавна в мен. И понеже вече имаше питания – не търсете себе си или някого, когото познавате в текста – образите са събирателни.

През 1826 година големият любител на добрата кухня и кулинарен теоретик на нашето време, който между впрочем никога не е бил готвач, Жан- Антелм Бриа-Саварен пише в произведението си „Физиология на вкуса или медитации на трансцендентната гастрономия“: „Dis-moi ce que tu manges, je te dirai ce que tu es.“ – „Кажи ми какво ядеш и ще ти кажа какъв си.” В написаното през 1863 година есе „За спиритуализма и материализма” подобна мисъл изразява и Лудвиг Фойербах: „Der Mensch ist, was er ißt.“ – „Човекът е това, което яде”. Очевидно е, че нито Бриа-Саварен, нито Фойербах са имали пред вид, че буквално сме това, което ядем, разбирай прасета, пилета или соеви бобчета, а че храната има сериозно влияние върху умственото, душевното ни и здравословно състояние.

Преди години осъзнах, че натрупването ми на опит в бранша на дегустирането, говоренето и писането за храна и вино се намира във фаза на покой и за да не премине тя във фаза на замръзване, т.е. във върховно и невъзвратимо отегчение, започнах да наблюдавам хората около мен – приятели, познати, клиенти – и да си отбелязвам как се отнасят към храната и напитките. Какво ядат и пият, готвят ли, хранят ли се предимно вкъщи или навън, какви ресторанти и кухни обичат, опитвах се да отгатна какво ще поръчат още докато четат менюто. За известно време беше интересно, после предсказуемостта уби тръпката, но пък подкрепи с емпирични данни отдавнашните ми предположения, че всъщност връзката протича в другата посока: не си това, което ядеш, ти

ЯДЕШ КАКВОТО (СЕБЕ)СИ

A. е слаба и красива нервна майка на две деца, които окупират 100% от времето й. Не, че те претендират за това, тя така иска. Не работи, няма приятели, няма интереси.

A. не яде, тя само готви супи и топли манджи за децата и мъжа си. Отдавна е загубила сетивността си и се дразни, ако някой много яде или пие около нея. Слага просто нещо в устата си на крак, за да може да премине през следващия ден, месец или година.

Б. е успешен бизнесмен и мил човек, но, уви, пълен и доста грозен.

Б. яде много, но не каквото и да е, а стекове, дивеч и екзотични риби, които винаги снима и публикува в интернет, пие скъпи вина, даже си подбира вино от тоскански изби, което се бутилира само за него.

В. е от провинциално семейство, в което често се е готвел боб във всевъзможни варианти и още по-често се е повтаряло, че най-важното в живота е престижна професия, добро заплащане и успешен брак. В. работи в ПР-агенция.

В. яде морски дарове и зеленчуци; салати, най-много предястия, никога основни. Не е яла боб от години. Пие само бяло вино, често пенливо, ако някой друг плаща – шампанско.

Г. е красива и модерна градска мадама с престижно образование, което я изпълва с приятни спомени от студентските години и с недоумение какво се очаква то да й донесе в сегашните; сменя маркетингови позиции в търсене на себе си, същото се отнася и до формите на раздвижване и поддръжка на тялото – от йога през пилатес и скално катерене до пълно бездействие.

Г. е вегетарианка в момента, преди това беше нормално и обилно ядяща, очаква се да премине към веганство. Яде малко на брой, еднообразни храни, но държи да са био. Киноата rules, хлябът трябва да е с квас, пие само вино и то био.

Валентин

или

За любовта и от мен

Свети Валентин е новият 8 март, разбрахме го вече, добре.

Аз съм един от тези човеци, които го усещат директно върху физиката и психиката си, защото основният въпрос, който ми се задава от седмици насам е: „Имате ли свободни места за петък?”. Освен, че трябва да съм пряк свидетел на второто за година напъване на българския мъж да се информира колко струват розите и евентуално една вечеря, принципно имам страхотен проблем с празнуването на каквото и да било по команда. Дълги години се извинявах за злонравието си около Коледа и Нова година със Сатурновата дупка, в която уж тъна, защото рожденният ми ден се пада между тях. После си казах, че съм на достатъчна възраст и с прекалено малък умствен багаж, че да крия истинското си мнение и обявих, че тия празници могат да ходят на майната си и аз не искам весело да ги празнувам, защото някой някъде така бил казал. Ай, сиктир, каза половината Козирог в мен, докато другата половина Козирог притеснено нашепваше, че това са семейни празници и според всички многознайници-астроложки аз би трябвало особено да ги уважавам. И астроложките да вървят на майната си.

Явно много хора се чувстват принудени, ако не да покажат, поне да кажат нещо за любовта тези дни, защото потокът от снимки, постове, заявления, умозрения и протестни декларации около мен е огромен. Хора, които никога не съм си мислила, че знаят значението на думата „любов”, камо ли пък да се замислят дали искат да я изпитат, пишат текстове за нея. Други, по-обиграни, преминават към философски текстове в стил „Какво е любовта?”. Един от кръщелниците ми съвсем сериозно ме попита дали не мога да му помогна да напише любовно стихотворение за боготворената от него към момента (точно пък аз…)

Натисната от всичко това, а и имайки се за старо куче, оцеляло от многобройни катастрофирали връзки се замислих дали вече не знам какво е любовта? Тези от нас с понапредналите ЕГН-та по всяка вероятност вече сме се научили да правим разликата между влюбване и любов и вече би трябвало да сме нясно какво търсят хората всъщност: не любовта, а оцеляването й. Делникът и битовизмът скапват и най-чистото чувство, спор няма. Те обаче се явяват особено удобен, и очарователно лицемерен, повод  да прикрием това, което всъщност разкапва любовта и шанса ни за дълга и щастлива връзка: желанието да променим другия човек и да му отнемем свободата. До този адски прост извод достигнах аз след толкова години гледане и участване и никой не може да ме убеди, че е друго. Космите в мивката, дори от време на време непуснатата вода в тоалетната, хъркането, мръсните чорапи или чинии, някое друго гадно навиче, всичко това може не може да се сравни с разрушителната сила на желанието на хората да правят други хора несвободни. Да се играе по техните правила, с техните цели, идеи или представи.

А е толкова просто да живееш и да оставиш и другите да живеят, да обичаш по свой начин и да не искаш да те обичат по същия, да отидеш да тичаш и да оставиш другия да лежи, да не одобряваш, но да не забраняваш, да не разбираш, но да не отхвърляш, да гледате в една точка, но да имате различни мнения кой е най-прекият път до нея, да оставате насаме с мислите си, за да ги обмените по-късно…

И както веднъж един приятел, реномиран психотерапевт отвъд океана, каза на друг мой приятел: „ Всичко това и … ебане му е майката, Иване. Секс, докато можеш.“

Exactitudes

Макар и това да не беше слуачаят с The Nu Project , аз всъщност обожавам фотографско-антропологични изследвания на обществото и времето, в което живеем. Днес попаднах на проекта Exactitudes – истински, жив, запленяващ проект на двамата холандци – Ari Versluis и Ellie Uyttenbroek – който аналитично наблюдава и запечатва едновременно с педантизма на хронист и с иронията на артист това за кои и какви се смятаме и как го показваме на околните.

Ари и Ели започват да работят през 1994,  запалени от взаимния си интерес към отличителните дрескодове, характерни за различни социални групи. Започвайки от сцената на Ротердам, където живеят, за последните 19 години те са събрали 139 галерии от различни градове, в които представят субекти в еднакви пози и в строгия дрескод на групата, с която се идентифицират. По-старите галерии имат и аудио, което по прецизен и хумористичен начин дисектира човешките действия, стремежи и убеждения.

Името Exactitudes е съкращение от exact (точен) и attitude (поза, отношение) и се намира тук

Професия: ценител

«Какво работите?» е въпросът, който ме хвърля в особен смут. Не, защото нищо не работя, не мога да обясня какво работя или ме е срам от това, което правя, напротив – хората много ми завиждат и намират това, което правя за много интересно. Реплики от рода на «Да ти имам професията на теб, пиеш си по цял ден!» са неизбежни и вече не са толкова интересни, колкото в началото, но и аз като Пипи отговарям на какви ли не въпроси само и само за да отърва  розовите вълнени гащи. Смутена съм, защото май се оказа, че всичките ми години на финансови, душевни и физически мъки са били напразни. Адски много хора «работят» моята професия – виното. Всеки втори. Ужас. Поредното грешно решение в живота ми.

Love Interruption

‘щото утре бил денят на влюбените:

I want love
to roll me over slowly
stick a knife inside me,
and twist it all around.

I want love to
grab my fingers gently
slam them in a doorway
put my face into the ground.

I want love to
murder my own mother
and take her off to somewhere
like hell or up above.

I want love to
change my friends to enemies,
change my friends to enemies
and show me how it’s all my fault.

I wont let love disrupt, corrupt or interrupt me
I wont let love disrupt, corrupt, or interrupt me anymore.

I want love to
walk right up and bite me
grab a hold of me and fight me
leave me dying on the ground.

And I want love to
split my mouth wide open and
cover up my ears,
and never let me hear a sound.

I want love to,
forget that you offended me
or how you have defended me,
when everybody tore me down.

Love Interruption, Jack White

Задачата на Адам

Пред очите ми попадат текстове всякакви. С удоволствие чета, а от време на време и сама произвеждам, такива за вино, храна и както я наричам „Задачата на Адам” – неразрешимата досега за мен задача за отношенията между мъже и жени. Бих казала, че съм активна, умозрителна търсачка на възможни решения от крехка детска възраст и това, че не съм ги намерила още се дължи повече на лош късмет, отколкото на глупост, но не мога да бъда абсолютно сигурна. В последно време забелязвам присъствието в пространството и на други наблюдателки: някои умни, други … да наречем и тях „без късмет”, някои интересни, други атрактивни, трети предизвикателни. Дано на тях някой ден им светне лампата дали мъжете са свине или жените мръсници, защото аз съм на път да се откажа да търся светлината. Чета значи преди известно време текста на една подобна наблюдателка, в който тя с хумор споделя как с възрастта започва да сваля надолу възрастовата граница на мъжете, които харесва, разбирай от мъже към момчета, и какво може, какво трябва и какво не трябва да произлиза от това. Някъде към половината на текста формулира правилата за „всичко онова, което една жена около 40-те трябва да има предвид, когато се захваща с младите мъже”, като първото е: „Не си мисли, че с него ще градиш бъдеще. Може и да се случи да изградиш, но тези връзки са заради свободата, която си успяла да си извоюваш, а не за да обслужваш поробващия аспект на страстта. Този урок е за жени под 30 години. Да си го научила. Идеята е да ти е приятно, да бъдеш в час с онова, което вълнува поколението след теб.”