Tag Archives: професия

Как да говорим (за) вино?

Човек и добре да живее, бива обзет от необяснима графомания и решава, че трябва да напише книга. Така обзета съм и аз и бих искала да споделя някои свои виждания за виното, които натрупах за последните повече от 16 години дегустиране, оценяване, писане, продаване и обучение на тема „Вино“. Книгата е в процес на (бавно) писане и тук ще споделям някои откъси от нея. 

И така, вече сте открили, че обичате вино, пиете го от година-две с една идея повече ентусиазъм и интерес от приятелите си, ходили сте на социалните разпивания, известни като дегустации и може би даже сте посетили курс за винена култура и дегустации. Заглеждате по-дълго бутилките в магазина и искате да пробвате различни вина. Правейки това, неизбежно поглъщате информацията на предните и задни винени етикети, понякога чудейки се каква ли психологическа драма е отключила написването на описанието на дадено вино, и стигате до заключението, че усещате някои неща, които не можете да изразите. Тук на помощ идват разсъжденията как да говорим (за) вино:

„……..Виното често се описва със специфични термини и за незапознатото ухо те по-често са повод за веселба, отколкото за дискусия. Предполагам се досещате колко често са ми изпращали видеото от филма „Крилце или кълка“, в което Люи дьо Фюнес за минута и 14 секунди разпознава виното (Château Léoville Las Case St. Julien 1953), само докато го гледа.  Безспорно, маркетингът прикрива на моменти безсилието си със смелото използване на винения речник, но всеки, който пие вино с интерес, може да изпадне в ситуацията, в която усеща, че виното има какво да му каже, но той просто няма думи за да опише или сподели. Тук на помощ идва виненият речник.

Речникът на енолозите, винените дегустатори и любителите се различава и ако първите говорят за алдехиди, вторите – за средно тяло с добра танинова структура, вие, в качеството си на любители, сте най-освободени в изказа си. Макар и да няма нужда да познавате термините в дълбочина, е добре да сте запознати с основните понятия, за да можете да опишете нещо повече от плодовите аромати на виното и за да знаете все пак за какво говорят другите. Често ще чуете да се говори за структура, баланс, послевкус, тяло, танини. Това, което съм запомнила от един от учителите си, което практиката ми потвърди и което не забравям да предавам на моите ученици е, че:

NB! Ако хармонията и балансът са отличителните черти на доброто вино, това, което отличава истински голямото вино са дължината и характерът на неговия послевкус.

Затова, когато прочетете на задния етикет на вино за 10 лева, че се отличава с идеален баланс и безкраен послевкус, бъдете критични. Малко са идеалните вина на света и крайната цел на тази книга е да можете да ги разпознаете, когато ги срещнете.

Структура и баланс – описват как компонентите на виното – плод, захар, алкохол, танини – се сглобяват и интегрират във виното. Как се допълват взаимно, така че нито един от тях да не взема превес. Структурата влияе върху баланса.

Тяло: има общо с алкохола и захарта във виното и е референция как го усещате в устата си – като вода, като сироп, като мазнина? В зависимост от това говорим за леко, средно и плътно тяло.

Леки тела имат вина от рода на Божолето или гъмзата, понякога пино ноар, повечето розета, пенливи вина и свежи бели.

Средни тела имат бели вина с повече екстракт или с контакт с дъб, по-тъмни розета, червено Бордо и други червени с една идея повече, но не прекалено много, танин.

Плътни тела имат десертните бели или ферментиралите и/или отлежавали в дъб, реколтовите шампански, богатите червени с много танини и продължителен контакт с дъб.

Послевкус и финал  – двата термина определят усещанията ни, след като виното е напуснало устата ни, но единият термин е единица мярка, а другият е описателен.

Послевкусът се асоциира с дължината на виното. В момента на преглъщане (изплюване) устата и носните кухини са напоени с виното и неговите изпарения; сетивата ни за обоняние и вкус продължават да бъдат стимулирани. Постепенно, и последователно, усещанията заглъхват, докато изчезнат напълно, т. е. дължината на виното е продължителността, за която усещате ароматите и вкусовете на виното, след като сте преглътнали или изплюли. Говорим за дълъг, средно дълъг или къс послевкус и ако трябва да измерваме с някаква единица, това биха били секунди или минути. Полезно е, след като сте преглътнали или изплюли, да докоснете езика до небцето си – така ще подсилите впечатленията.

Финалът е по-скоро описателен термин – описва последния вкусов аромат, останал в устата ви след преглъщане или изплюване. Той може да бъде пикантен, минерален, свеж, сочен, сладък, горчив, груб, богат и т.н., и т.н. За описването му използвате същите термини, които използвате за описване на вкусовете и тялото на виното. При белите вина главно киселинността доминира финала, така че той ще бъде или свеж и балансиран, или твърд и остър. При червените вина финалът се определя от танините.

Има още

Advertisements

2016

Понеже светлината и смирението, които трябваше да изпълнят душата ми по време на Коледа поотслабнаха и започнах да мисля отново, се замислих за изминаващата 2016. При по-задълбочено вглеждане тя се оказва не толкова ужасна или поне не за науката и борбата със световната бедност, но, ще повторя, това става само при по-задълбочено вглеждане, а кой ти прави такива неща напоследък?

В професионално-личен, пренебрежимо миниатюрен от космическа гледна точка, план за кой ли път се потвърдиха две максими, формирани в крехка детска възраст: че и „това ще мине“ и че в родината прекалено често успехът няма нищо общо със знание или професионализъм, има нещо общо с шум и тикане. Икономическият ти успех като професионалист е толкова добър, колкото здравината на лактите ти. Съжалявам, че нямам лакти, а само професионализъм и за това държа директно отговорни родителите си (кофти възпитание).

Все по-добре се уча на дистанция и да броя до десет, не коментирам, не споря, не дискутирам, особено пък във Фейсбук. Правя го само с най-близките и тогава мога да изживея напълно другата максима: „Sarcasm. Because beating shit out of people is illegal.“

Понеже съм Grammar Nazi, открих още по-голям брой неграмотни хора, с които професията ми ме свързва и безкрайно много съжалявам, че свързвам качеството на продукта, който някой иска да ми продаде с неграмотността му, с която иска да го направи, но не мога иначе. Не мога да си представя например, че един готвач или дегустатор, който смята себе си за добър не чете, а този, който чете, не мисля, че може да си позволи да пише неграмотно, но знам ли…?

В професионално отношение ставам все по-скромна, смирена и търпелива, т.е. най-накрая ставам професионалист. Гледам на хората, които ми казват, че едно вино „не става“ с търпението, с което се гледа на терминално болен човек, но само ги гледам, не ги слушам. Прекалено шумни са ми.

Отново в професионален, а и в други планове, 2016 потвърди, че България е прекалено малка и с липсваща икономика и култура за истинско развитие, но това уж трябваше да го знам, когато преди почти 10 години реших да се установя, донякъде постоянно, тук. Уж. Трябваше. Със същата сила е вярно, че да правиш бизнес у нас си остава по-лесно, отколкото в регулираните икономики. Не го забравям нито за ден.

В личен план нищо не се е променило – обичаме се, мразим се, караме си се, сдобряваме се, подкрепяме се, заричаме се, отхвърляме се, но най-важното е, че всички знаят:

keep-calm-and-stay-out-my-shit

Ризлинг и Германия

Ризлинг или шардоне, кой носи короната? Надявам се въпросът никога да не намери отговор, защото би настанала голяма скука в противен случай. Има известно единство все пак – казва се, че шардонето е царят, а ризлингът – кралицата на белите сортове. Текстът по-долу е писан за DiVino – с голям кеф и коренопреклонно възхищение пред царицата. Сложен е и малко по-дълъг, отколкото предполага средната концентрация на четящите в нета, така че надали някой ще го възнагради със задълбочен прочит. Въпреки това, просто трябва да го има тук.

Как ви се струва идеята ризлинг да е дядо, внук или доведен брат на пино ноар, шардоне, гаме или фурминт? Луда работа безспорно, но да изследваш ДНК-то на винените сортове не е съвсем стандартно занимание. Д-р Фердинанд Регнер от Института за витикултура и помология в Австрия, и особено активен ампелографски изследовател, открива през 1998 година (Regner et al.), че ризлингът има роднинска връзка със сорта Gouais Blanc – един от най-древните и плодовити сортове на Западна Европа, чийто гени се откриват в поне осемдесет (!) други сорта, включително изброените по-горе. 26-те официални синонима и 6-те сорта, които се бъркат с него са само частични доказателства за предългата история на ризлинга. Хроникьорите на виното от последните няколко века може и да спорят дали първото официално споменаване на сорта е през 1435, 1464, 1552 или 1546 година, но всички са единодушни, че ризлингът е като Атлас, на чийто рамене се крепят небесата на най-новата винена история.

Все още се дискутира и дали името му идва от немските думи Verrieseln (изресяване на лозата), от reissende Säure (разкъсваща киселина), от edles Reis (благороден филиз) или от Rusling (черно дърво). За да се направи разлика с италианския ризлинг (Riesling Italico, Welschriesling), който е съвсем отделен сорт, ризлингът е известен още като „Рейнски” или „Бял” ризлинг.

Студоустойчив поради дебелия си и здрав ствол, късноцъфтящ, средно до къснозреещ, устойчив към мана, леко податлив към брашнеста мана и ботритис (слава богу за последното), ризлингът зрее бавно. Това от една страна го прави особено подходящ за по-северните винарски регони, от друга иска да бъде засаден в най-изгодно разположените лозя, за да узрее напълно. Особената му претенциозност към изложението не важи за почвите – справя се с различни типове и в съответствие с това вината имат различен профил. Оптимални условия предоставят стръмни каменисти склонове или тераси на речни долини.

За ризлинга се казва, че предава по уникален начин тероара, от който идва и именно затова ризлингите от Елзас нямат нищо общо с тези от Австрия; австрийските – нищо общо с тези от Германия, а европейските като цяло – нищо общо с тези от Новия свят. „Центърът на просветата” що касае ризлинга обаче е и си остава необятната и понякога толкова трудно разбираема във винено отношение Германия. Там той расте във всички винени региони и 22 000-те хектара, които заема го правят най-разпространеният сорт в Германия.

Ризлингът е абсолютното и пълно олицетворение на немската винена култура.

Немските ризлинги се срещат във всевъзможни качествени степени и стилове. Принципно нямат контакт с дъб, но на места вината отлежават в стари големи бъчви с вместимост от около 2000 литра. Трудност при ориентирането във вкус и стил представлява наличието на остатъчна захар във виното. Тя се среща по-често в т. нар. предикатни вина (Auslese, Spaetlese, Beerenauslese, Trockenbeerenauslese), но и много от вината от степените „Качествено вино” (Qualitätswein) или „Кабинет” (Kabinettwein), особено ако идват от по-северните области, компенсират високата свежест с деликатна сладост.

Сухотата и остатъчната захар на виното изглеждат по абсолютно различен начин в немските ризлинги и трябва да сте наясно с това, за да подходите правилно към тях и да се съгласите с нас, че това са велики вина (имаме пред вид качествени вина, разбира се, а не евтини шербети, които макар и значително намалели, все още се срещат). Сухотата на немският ризлинг не е тази на френското шабли или на сансера от Лоара и няма как да е при разкъсващата киселина, която би се усещала остра, изсушаваща и дращеща гърлото, ако не би била компенсирана от известно количество остатъчна захар. Това означава, че алкохолната ферментация не се провежда докрай и алкохолното му съдържание обикновено e 8 – 9%.

Има още

Истинското вино

Най-често задаваният ми въпрос в интервюта е: „Кое е любимото Ви вино?“, пред- или следшестван от „Как решихте, че искате да се занимавате с вино?“. Наскоро някой ме попита и какво е виното за мен. Трябва да е истинско, помислих си веднага, но, разбира се, отговорих по друг начин поради различни причини – липса на време, спецификата на аудиторията, която, евентуално, щеше да прочете интервюто и други. Казах си, че като ми остане време ще седна да напиша как аз виждам тази работа и логично все отлагам, докато една дегустация преди няколко дни не отприщи нещата.

Наясно съм, че да повдигаш въпроса за това какво е истинско вино е неразумно отваряне на врата, зад която се крие лавина. Не го правя вече, защото открих, че моите представи за истинското вино започнаха да изместват фокуса си напоследък, а и се изморих да споря с дървени/гумени глави. Разбрах, че все някак си ще се открия със сродните си винени души и в тих сговор ще изследваме това, което ни интересува, без да се чувстваме принудени да се оправдаваме пред останалите.

Кои са останалите? През последните петнайсет години имам възможността да наблюдавам доста винен народ около себе си и бих могла да го разделя в три основни групи, които съответно защитават своята представа за истинско вино:

– Групата „Цена-качество“ – защитава тезата, че всички средства са оправдани, за да получиш краен продукт от ферментирало грозде, който задоволява изискването за бързо удоволствие и най-вече за добро съотношение „цена-качество“. Членовете на тази група обикновено са представители на огромни изби или дистрибуционни компании.

– Групата на винените сноби – старо- или новозабогатели, пият само Гран Крюта от Бордо и то с кашони.

– Набиращата критична членска маса и у нас група „Оммм“ – яростно защитава тезата (те всъщност са яростни доста често), че истинското вино трябва да стигне от земята до бутилката, и оттам до сетивните небеса, непипнато от човешка ръка.

Не виждам отбор, към който ми се иска да се присъединя. Ще обясня по-долу защо и ще се опитам да представя и защитя моя отбор на истинското вино.

Има още

Декантирането – полезно, смислено или какво?

Декантирането е една от магическите думи и почти окултни практики, с която си служат много хора във виното.

Тези, които „разбират“ повече от другите: „Ъъъ, бихте ли ми декантирали виното?“

Тези, които продават декантери, разбираемо: „Ама как така не декантирате?“

Тези, които искат да стават сомелиери: „Къде ми е свещта?“

Всички мои курсисти ме питат за декантирането, тъй като явно се сблъскват често с въпроса да бъде или да не бъде. На всички тях аз разказвам, че има две школи – за и против – преливането на виното от бутилка в друг съд и съответно изброявам аргументите на едната и другата школа. Избягвам да изразявам личното си мнение, защото не смятам, че това трябва да се прави по време на обучение.

Но пък затова са и блоговете, за да изрази човек личното си мнение.

Аз съм от тези „против“ безогледното декантиране на всичко и навсякъде. Е, понякога просто искам да гледам как виното искри във филигранната гарафа на баба, но такива ситуации са изцяло естетични.

Не смятам, че аерирането на виното е главната цел на декантирането, каквато е повсеместната заблуда, тъй като има много вина на възраст, които реагират доста зле при контакт с кислорода. В такъв момент винаги се сещам за онзи приятел, който пълнеше чашите до горе, за да можело виното да диша (хванало се с ръчички за ръба на чашата като удавник). Смятам, че декантирането има смисъл само когато трябва да отделим виното от утайка, която би нарушила удоволствието от дегустацията.

Споделям мнението на специалистите, които казват, че стари купажни вина, като Бордо или Рона, реагират по-добре на декантиране и евентуално биха могли да извлекат полза от него, за разлика от доста по-крехките стари чисто сортови вина, като пино ноар от Бургундия например. При белите вина не се наблюдават преки ползи от декантиране, аерирането за премахване на евентуална редуктивност може да стане в процеса на наливане и с развъртане на виното в чашата (Андре Люртон).

Благодаря за вниманието.

8

Ако импресионистите не бяха зъболекари

 За това колко е важно да имаме конкретен и даден с достойнство отговор на въпроса „Какво работите?“

Когато И. каза, че може би е намерил призванието си и иска задълбочено да учи занаят, околните казаха, че това било ау, колко хубаво и интересно, и браво, и как се бил сетил. А аз си казах „разгеле, сети се, от кога чакам да го каже това”.

След като разбраха, че ще учи в една от най-престижните школи на света, много хора около него проявиха завист, някои – благородна, някои – не толкова. Някои направо му казаха, че е луд да се захваща. Замислих се кои хора съставляват втората и третата група и установих, че не мога да кажа нищо конкретно за тях – нито какво са учили, нито каква е професията им, нито се сещам за някакви особени сръчности или дарби, които притежават. Те нямат такива. Те вършат това, което аз на петгодишна възраст си представях, че ще върша през 2000-та година: всеки ден ще ставам, ще се обличам, ще отивам някъде, където ще работя нещо и вечер ще се прибирам. В общи линии – нищо. В ума ми на петгодишна блондинка акцентът падаше върху ритуала на обличането и избирането на чанта и обувки, но загриженият поглед на баща ми явно ме е следял зорко още тогава и е разбирал, че аз съм едно от децата му, което трудно ще намери призванието си и има нужда от интензивно професионално ориентиране. Няколко години по-късно баба ми вече пускаше пасове колко хубаво щяло да бъде ако съм станела „милосърдна” сестра (тя беше родена през 1907 година, мир на праха й), докато аз я гледах с мътен поглед и казвах, че по-скоро бих отровила някого, отколкото да го обгрижвам. „Аптекарка тогава?” с надежда питаше тя.

Нека обясня що за човек е баща ми. След завършване на висше образование по физика и математика в Софийския университет, следва такова по оптика в Германия, по която с висока скорост се пише и докторат. Върнал се в България, той се оказва първият оптик на Народната Република, признаването на чиято диплома изисква свикването на академичен съвет, тъй като досега у нас такова нещо не е имало. Общо взето, човекът е порел с гърди водите и когато трийсет и повече години по-късно аз се завърнах с първата по рода си диплома в моята област и стана ясно, че няма на какво да я приравня в българското образование, ми беше напомнено, че това не би трябвало да бъде сериозна пречка за дъщерята на баща ми. Да съм свикала академичен съвет.

До ден-днешен баща ми вярва, че времената на енциклопедичните мозъци и открития са отминали и че последният век от човешката история е времето на специализацията, времето на ежедневния, упорит и целенасочен труд, на непрекъснатото усъвършенстване на уменията, независимо дали си мозъчен хирург, бижутер или готвач. Светът ни, какъвто го познаваме, стъпва на раменете на хора, които са посветили съществуванието си на тази задача.

Има още

Митове и легенди

„Колкото повече знам, толкова по-малко знам”, вчера изпратих вкъщи поредната група винени ученици, голяма част от които изглеждаха осенени от тази мисъл. Не е лесна работа виното, няма спор, нито пък литературата или философията е. Как се разбира кой е Левият бряг на Бордо – като стоя на брега на Гарона или гледам картата? Как така точно това вино, което хич не ми харесва е уж най-качественото? Отива ли си вино с яйца? С един вид – да, с друг вид – не? И къде е този пипер във виното?

Всъщност най-важното за виното, което трудно ви се удава да обясните когато сте в ролята на учител, е това, че то трябва да носи удоволствие. А най-важното за пиещите го е да бъдат експериментатори, които нарушават правилата („всяко правило си има…”, чували сте) и свободни от предразсъдъци души. Виното е велика мистерия и древна митология в очите на повечето хора, поради което удобен терен за изпъкване на много(не)знайковци.

За всички любопитни, но плахи почитатели на виното – няколко мита, които се нуждаят от спешно развенчаване и с които да разобличите фалшифите играчи:

1. Червеното вино е по-добро от бялото

Каза кой? Дядо с домашното вино? Бялото вино е всичко друго, но не и безхитростна алтернатива на червеното, когато го няма или навън е прекалено горещо за него. То предлага изключителна палитра от стилове, много по-богата от тази на червеното: тихо или пенливо, от сухо до десертно, с висока или с ниска киселинност, с или без дъб. Сортовите аромати са изключително разнообразни: растителни, цветисти, минерални и опушени. Големите бели вина могат да отлежават с десетилетия (шампанско, бяло бургундско, ризлинг, Шабли). Висококачествени бели вина могат да се получат само в райони с достатъчно хладен климат, който да позволи бавното и цялостно узряване на гроздето (рядкост с напредването на глобалното затопляне) и искат повече грижи и в избата, като контрол на температурата на ферментацията и на достъпа на кислород по време и след нея, температурно стабилизиране, бистрене, филтриране и т.н. На трапезата бялото вино също е доста по-многостранен участник от червеното. Ясно е, че то е виното за салати, предястия или риби. Също така обаче то е един от най-добрите партньори за телешко, азиатска кухня, пернат дивеч или джолан с кисело зеле. За десертите да не говорим.

2. Бяло вино с риба, червено – с месо

Морално остаряло правило, особено пък на фона на етническите кухни, които завладяват света и на изключително разнообразната стилистика на вината по света. Съобразявайте се с интензивността и вкусовете на цялото ястие (плюс подправки, сосове и начин на приготвяне), експериментирайте. Червеното месо на риба тон е прекрасно за пино ноар, а гъската със сладко червено зеле и тежък грейви сос – за млад ризлинг.

3. Розето е за жени

Любимо изказване на БГ-мачото. Ако ухаещите на йогурт с ягода, сладникави розета може и да са били купувани главно от жени, то сухите розета, особено тези от Прованс, формират последната наистина голяма тенденция в световното потребление на вино. През 2012 година са произведени 22.5 милиона хектолитра розе, които са около 10% от световното винопроизводство. Не сме чак толкова много жените, има и мъже, които са си купили няколко от тези милиони литри. Не се плашете, не боли.

4. Винтова капачка = евтино вино

Всяка четвърта бутилка е корквана (т.е. притежаваща дефекта „корк”, съответно негодна за консумация) и винопроизводителите от години търсят алтернатива на корка като средство за затваряне. Винтовата капачка се налага като най-качествената такава – няма коркване, няма оксидация, няма нужда от тирбушон, запазва се качеството на виното в недопитата бутилка. Как се развиват вината затворени с нея е много рано да се каже, тъй като се използва от има-няма 30 години. Коркът – от 17 век. Така, че почакайте малко преди да осъждате и отхвърляте. Може да ви подейства успокояващо, че страни, известни с качествените си вина, използват до 90% винтова капачка за вината си – Нова Зеландия, Австрия, Швейцария, Австралия.

Има още

АЗ И LAMARTINIA: Професионалната ресторантска критика – какво точно представлява и защо я няма в България?

Който превари, той заварваше или товареше? Не знам, но Мария Илиева от LaMartinia ме покани да напиша този текст, така че за собствения ми блог остава удоволствието от споделянето:

LAMARTINIA: Професионалната ресторантска критика – какво точно представлява и защо я няма в България?.

Kosher wine

Дълги години, когато четях някоя английска рецепта се чудех каква е тази kosher salt, която всички ми препоръчват да използвам. Надали влиянието на еврейските купувачи ще да е чак толкова огромно в Щатите, мислех си, че всеки готвач, от топ-шефовете през добрия занаятчия до пресно излюпилите се готвачи-блогъри, да използва такава сол. Разрових се, информирах се и разбрах, че това си е просто вид сол с форма подходяща за определени рецепти. Същото можете да направите и вие, тук например, в този пост ще стане дума за нещо друго.

Преди няколко дни се разговорих с търговец на вино в Прага, който ми показваше скъпоценностите в избата си и виждайки ме, че се загледах в бутилка на добре познавана от мен изба, но на която пишеше, че виното е кашерно, ми каза, че то всъщност си е съвсем нормално вино, хич не лошо и не е онова сладко нещо, което се пие на Шабат. Знам, казах му аз и той се изненада, че знам – никой не знаел, но и не питал какво точно е кашерно вино, просто никой не го пипал и купувал, освен завърналата се в Прага еврейска общност. А то пък толкова добро вино било.

Едно от много неща, за които предпочитаме даже и да не се замисляме, защото това ще ни накара да се вгледаме в другите, камо ли да питаме, мислех да му кажа, но също така си казах, че едно от първите неща, които ще направя след като се върна в София ще е да извадя следващите редове от есето за пътуването ми в Израел преди три години за това какво е кашерно вино. Да го има черно на бяло, някой може пък да реши да се поинтересува от това какво е важно за другите общности около него.

Когато преди време зададох въпроса „Какво прави едно вино кашерно?” на един български религиозен евреин, той ми отговори: „Аз. Ти само го внеси.” Очевидно истината е друга и ето какво точно различава кашерното вино (Jájin kaschér) от „нормалното” (Jájin stam):

Основно положение е, че от пресоването на гроздето до бутилирането на виното, т.е. както материалът, така и цялото оборудване – преси, помпи, резервоари, бъчви и т. н. – могат да бъдат докосвани само от религиозни евреи, спазващи Шабат. Тъй като собствениците на изби и технолозите принципно не са религиозни, те изпадат в не особено удобната ситуация да не могат да докоснат собственото си вино, докато то не е бутилирано. Безспорно тук се иска голямо търпение и умение за делегиране и ръководене.

Освен това, важат следните правила:

1. Първата реколта е на четвъртата година от засаждането на лозето, а не на третата, както е обичайно у нас.

2. Два месеца преди реколтата се прекратява органичното наторяване на лозята. Всички уреди, които се използват за прибирането и обработването на реколтата, както и помещенията се почистват под надзора на равин.

3. Забранено е добавянето на дрожди и ензими, ферментацията се провежда само с диви дрожди. Забранено е използването на желатин, казеин или бича кръв, разрешено е само това на бентонит. Филтрите трябва да са хартиени.

4. Бутилките се използват еднократно.

5. На седмата година (шабатната година) гроздето не се бере, лозето се оставя да почине. 1% от продукцията се дарява на бедните и не трябва да се продава.

(Тук трябва да се каже, че по много умни начини избите съумяват да избегнат това правило и си правят спокойно вино през цялото време).

6. Всички процеси на работа са подчинени на правилата на Halacha (еврейският религиозен закон), като например никаква работа на Шабат, на лозето не трябва да се засаждат други култури и т.н.

Има и кашерни бъчви, които не се различават като качество на дървото от обикновените. Просто местата, на които е необходимо уплътнение и което принципно се прави с участието на брашно, при кашерните бъчви се уплътняват със специална смола. Това по никакъв начин не влияе на виното (дори и не се сещайте за рецината, двете нямат нищо общо).

Толкова просто е. L’Chayim!

П.С. Което, между впрочем, е едно от най-красивите наздраве-та за мен: „За живота!

 

Annum Dilettante

2013 е годината, в която времето ме размаза в стената със скорост двайсет и две години в секунда. В контекста на политиката бяха преосмислени познанства, приятелства, обществени личности, идеи, начин на живот. Мислех си, че съм загърбила този етап от живота си преди време, но явно не съм. А и честно казано, много удобно оставих нея, политиката, да ме отърве от задължението да общувам с и без това неприятни ми лица. Хората около мен се преброиха и престроиха – истинските приятели станаха още по-истински, тези на кантара паднаха в прахоляка, а беглите познанства се скриха от очите ми. Нивото ми на толерантност към човешката глупост се сниши с още една единица и с широк замах чистя познанствата си от нея. И понеже 2013 също така е годината на социалните мрежи, не знам как да тълкувам снимка на мое Фейсбук познанство със застреляно, по всяка вероятност от него, животно и понеже не знам, го махам от кръга дори на най-далечните си познанства.

Въпреки, че нямаше как да не започне с това, този пост не е за политика и за кризата на общество, институции и морал. Много по-активни в това отношение и със сигурност по-умни от мен хора се изказват непрестанно по темата, както и много, считани досега от мен за умни, се изакват по нея, така че аз няма да правя нито едно от двете. Ще кажа само, че надали на мислещите хора от предишни времена им е било по-леко да съществуват сред блатото на българската душевна и мозъчна немощ, отколкото на нас и че нещо много опищяхме и преиграхме нещата, без да настъпи реална промяна, което може би означава, че на хората всъщност им е добре така.

Този пост е за моята работа и ежедневни ситуации, в които плувам и аха-аха да се удавя, но все още държа глава отгоре.

2013 е годината, в която се заяви поредната тенденция в приготвянето, консумирането, писането и говоренето за храна и вино у нас – тази на дилетанството.

Добронамереното, усмихнато, позитивно (бляк), екологично и хипстърско дилетанство, на фона на което професионализмът, който и без това подава ръка барем някой го изтегли от блатото на посредствеността, изглежда лош, строг и никак куул.

1. Зад всеки ъгъл изникват новите магазини тип бакалийки, които продават подозрителни от санитарна гледна точка сирена, кашкавали, плодове, зеленчуци и консерви на разни манастири, които били, алелуя!, без химия. Без химия – може, затова пък с микробиология – собствени колонии от дрожди и бактерии, отгледани в дрехите и помещенията на монасите. Продават вкиснати вина, на прага да се превърнат в оцет, но „от грозде” (реален надпис на етикет), защото всичко друго („- Всичко? – Да, всичко!”) е вода с оцветители и ароматизатори. Виж ти, не знаех, да се е.а и в професионалиста.

Освен натур-групата в тях се продава и противoположната група на лъскавото, дизайнерско нещо (конфитюр, лютеница, туршия и т.н.) на най-добрата приятелка/член на семейството/някое безработно селебрити, преоткрило консервирането в късен септември/блогър/изберете сами. Цена = кръвопускане, но кой смее да каже, че царят е гол, желание за среща с Агенцията по храните – явно огромно, защото едно е да подаряваш, друго – да продаваш. Бюрокрацията е огромна, знаем, но не бива шега със здравето на клиентелата.

Има още