БОРДНИ ДНЕВНИЦИ – 3. Начало на работата

  И на други неща

 

Кариерата ми започна с наказание и по характерната за тази фирма схема без провинение от моя страна.

Летателната ми книжка не беше заверена навреме, което беше работа на всеки друг, но не и моя и всъщност не можеха да ме наказват за това, мислех си аз, но в края на краищата малка групичка от курса се оказахме точно в тази ситуация. Задачата ни беше да клечим пред бараката, в която се помещаваше деловодството и да пишем входящи и/или изходящи номера на командировъчните, както  и … да плискаме през половин час кофи с вода пред входа на бараката, за да охлаждаме лелите-деловодителки: комедия дел арте.  

Всички останали от випуска вече се намираха на морето и правеха първи стъпки в професията или по плажа. За щастие, понякога съдбата си върши работата и лискането на вода споделях точно с тези хора, с които бях станала близка по време на курса. Лошото беше, че мен ме „превозиха“ по-рано и аз заминах сама.  

БОРДНИ ДНЕВНИЦИ – 2. Кур(с) на обучение

Предстоеше ми курс от 45 паметни  дена, по време на който щях да изучавам  основните предмети: „Основи на общуването с жени“, „Интригата като изкуство“, „Завистта – главен двигател на професионалното издигане“, „Лицемерието и всичките му лица“, „Ти си най-красива, другите не струват. Показвай им го всеки ден“ и второстепенните „Устройство на самолетите тип …….“, „Аварийно-спасителни средства“, „Първа медицинска помощ“, „География и метеорология“ и  „Култура на обслужване“.

Съмненията, че може би не точно тук е професионалното ми място, които с такава сила ме бяха обзели по време на изпитните кръгове започнаха да се затвърдяват по време на курса на обучение. Сравнявайки веселата и леко ненормална компания на брат ми в „Белеър“ с Пришълките, които седяха по чиновете с обувки на високи токчета, кожени палтенца и с по четири златни пръстенчета на една ръка, които когато не рееха поглед из далечината си оглеждаха маникюра, се питах дали всичко това не беше една голяма грешка и дали адвокатът в края на краищата не беше прав.

БОРДНИ ДНЕВНИЦИ – 1. Изборът

  (на професия)

((„То пък голям избор твойто, няма що…“))

През 1993 година се занимавах главно с това да ходя старателно на лекции в университета в качеството си на добросъвестна първокурсничка и през по-голямата част от времето да оглеждам лицата на околните, за да разбера само на мен ли ми е толкова скучно и какво изобщо правя тук. Обаче си стоях кротко на задника, защото практиката беше показала, че ако не бях тука никъде нямаше да бъда, а „висшето си е висше, без него не може“.

Е, щом не може….

След завършването на средното си образование преди две години бях направила опит да уча в Германия, но ледената кофа на реалността се бе изляла директно в лицето ми. След дълго напасване на университети, интереси и възможности за пребиваване се бях спряла на Университета в Бамберг (сигурно подсъзнателно и аз исках да видя Бамбергския конник, като кестнеровия герой от предговора на „Трима мъже в снега“). В последния момент обаче схемата се срина и аз трябваше да изкарам една година в Мюнхен, което си беше немислимо скъпо. Няма пари, няма училище. Имах повече от прекрасни резултати на изпита, чудо голямо, няма стипендии за чужденци. Прибрах се вкъщи и дадох на интелигентния си, но беден баща резултатите от изпита. Трагедията в моите очи беше повод за гордост в неговите и те светеха от радостта, че провалът се дължал на досадни бюрократични пречки, а не на граматическата ми немощ и че любимата му дъщеричка е получила даже поздравително писмо за „exzellente Kenntnisse in der deutschen Sprache“ (ще рече колко, ама колко съм добра по немски).

(За мен полагането на изпита беше свързано и с допълнителното изживяване един месец да работя като бял роб в рекламната фирма на едни приятели на баща ми. Това било единствения начин да получа виза тогава, каза баща ми. Известно време след това на няколко пъти питах главата на семейството защо това да е бил единственият начин и му намеквах, че да се лъжат собствените деца е много лош личен пример, но в отговор получавах дълги, не особено ясни и трудно издържащи се тиради относно облагородяващото въздействие на труда, особено върху мен.)