Tag Archives: храна

Още малко за толерантността. Ако може.

За разлика от Аристотел аз твърдя, че всяко поколение живее с измамната надежда, че следващото ще е по-умно, по-интелигентно, по-зряло, по-толерантно, по-космополитно. Не ми е ясно кое ражда тези абсолютно необосновани очаквания, но признавам, че доскоро си мислех, че идващите след мен поколения ще бъдат ако не друго, то поне свободни да правят каквото искат с живота си и най-вече – по-толерантни към различността на другите – мнения и хора (простима заблуда след дългите години уравниловка и натискане на всяка по-висока глава надолу, на които съм била свидетел). Именно за толерантността си мисля много често напоследък и за това в какво миризливо блато на лицемерна еснафщина се оплитат аски много хора около мен, под удобния претекст на свободата на съзнанието.

Може и да съм хапливка, но от малка съм изключително сговорчива душа. Първото разплискване на толерантната ми и демократична душа в чашата на моите едва седем години беше в първи клас, когато забелязах, че класната ни (мазна комунистка от Ямбол, омъжена, естествено, за военен и наричаща ни „долни Ягоисти”) слага деца до цигането Славчо (извинете, ромчето) само когато иска да ги накаже и взех съдбовното, за отношенията ми с класната, решение да седя непрекъснато до Славчо. Съдбовно и за обонянието ми, което още тогава беше свръхчувствително, защото майката на Славчо го къпеше един път на сезон, през цялото останало време му замазваше перчема с плюнка. Оттогава минаха много години и стотици събития ми дадоха да разбера, че като с операция у мен са отстранени две чуства: расизъм или омраза към различните и материализъм. Искрено, до най-отдалечените ъгълчета на душата си а) вярвам, че всеки има право да бъде какъвто желае и б) не мога да се развълнувам от вещи. Не, че не мога да оценя хубавите вещи, напротив, имам си достатъчно красиви нещица и обичам да ги разглеждам като обаятелни средства към съответната велика цел, просто не ме е еня ако ги загубя и ако някой ми ги поиска, негови са… fuck’em.

Къде по-важна за мен, и съответно качваща ме на дървото, е точка а) или онази работа с толерантността към различн(о)ите – житейска философия, мнение, начин на живот. И мамка му, пак се опитват да ме качат отгоре му. Хора, иначе държащи да изглеждат особено свободолюбиви и толерантни в очите на другите. Хора еко, био и алтернативни и както се оказва, за пореден път, с изключително ниска търпимост към други, несъвпадащи с техните мнения.

Има още

Реклами

Божоле?

„Мина вече ноември, защо ми даваш да пия Божоле?”

Споделен между винени търговци клиентски афоризъм по повод на едно от най-объркващите вина за българина – Божоле. Веднага добавям случая, в който келнерът в софийско заведение ме предупреди, че Божоле Нуво, което си поръчвам в момента, е сладко вино.

На Божолето, само по себе си квинтесенция на винената безгрижност и веселост, българският пиещ вино оказва бясна съпротива, обратна по посока, но равна по сила на тази на внасящите го. Кисело било, мирише му странно, прекалено леко. А би трябвало да му пасва на вкуса, тъй като виното на дядо му, което той прехласнато възхвалява и обявява за най-добро, е същото като стил. Една от големите грешки, които се правят с Божолето на нашия пазар е, че липсват образователни кампании за него, за което свидетелстват горните изказвания. Поради тази причина поех най-трудната лекция в рамките на портфолио-дегустацията на фирма „Winebox”, която твърди, че Божолето е много повече от Нуво. И не само поради това – просто не ми е интересно, когато не е трудно.

И така, за какво иде реч при това толкова противоречиво вино? Има още

Аспержи и вино

Едно от нещата, които много обичам при австрийците е, че никога не забравят за какво иде реч при виното, а именно: за храна. Виното е създадено, за да партнира на храната и колкото и зашеметяващо да е само по себе си едно вино, ако не е придружено от храна, то изглежда като човек, който вика силно в пустиня.

Пролет е и в Австрия яде аспержи! Цялото Марсово поле около Виена е засадено с едни от най-добрите аспержи (бели и зелени), които съм яла и всеки, който продава храна под някакъв вид и уважава себе си предлага аспержи през пролетта: на супа, със сос, с яйца, с шунка, на фурна със зехтин, с гъби, панирани(!), в ризото, в паста, в гратен, с риба, най-декадентското – с трюфели – и т.н., и т.н. На съвсем нормални цени, бързам да отбележа (основните ястия струват около 10-12 евро).

Грюнер велтлинерът е роден за аспержи, но не само той, а и совиньон блан, шардоне, пино блан, пино гри, гервюрцтраминер. И разбира се, пенливото вино (както обикновено симфония за сетивата).

В брошурата на Австрийския винен маркетинг, която можете да изтеглите от тук, ще намерите страхотни рецепти, споделени от двама австрийски топ-готвачи:

Аспержата към виното – любов от първа глътка

Cheers!

Мислех да споделя мислите си в тази връзка, но Ана го е написала така добре 🙂

Ankabanka's Blog

Има някои неща в живота, които предполагаш, че ще харесаш и ще ти допаднат още преди дори да си ги пробвал. Така беше с дегустациите на вино (и след това пиенето му), за които писах в другия блог. Така беше и вчера с дегустацията или кръжока – както по-правилно го бяха кръстили организаторите от Института Сервантес – Силата на зехтина. Култура, наука и гастрономия.

За събитието накратко: беше на последния етаж на Института Сервантес, където таваните са скосени, а едно от помещенията е оборудвано с малка кухня и обстановката е почти интимна и приятелска. Имаше нагледно приготвяне, а след това и похапване на типичната испанска закуска, за която ни разказаха подробно Алберно Моя (шеф-готвач) и Хосе Лопес (лекар), които след това ни говориха и за свойствата на зехтина – защо е полезен, с какво е подходящ и как се дегустира.

По време на закуската си дадох сметка, че обикновено…

View original post 493 more words

John Doyle’s Mild Mustard Prawns

За всички, които се страхуват от скаридите и не знаят какво да правят с тях – вълшебната рецепта на чичко Дойл.  Не чистите скариди, не се мъчите, само се омазвате дружно до уши с приятели и се веселите. Лесно, бързо, убийствено вкусно.

Това е оригиналният списък със съставките за отварата, аз пропускам някои като:

– микса за риба – винаги, не си падам по индъстриъл миксове

–  бирата, сметаната и маслото – понякога, в зависимост от размера на задните ми части:

1 кг кралски скариди, необелени

1 ч.чаша чист зехтин

30-40 г масло

1 чаша бяло сухо вино

1 чаша коняк или уиски

сок от 1 лимон

½ чаша сметана

1 чаша бира

2-3 глави чесън, обелен и накълцан/смлян

1 глава лук, обелена и накълцана/смляна

1 пръчка салатена целина – ситно нарязана

Kotany mix – за риба

2 ч.с. нерафинирана кафява захар

магданоз – ситно накълцан

пресни или сухи зелени подправки (босилек, копър, риган, мащерка, девисил)

прясно смлян черен пипер

щипка кайен пипер

червен пипер

сол (ако е необходимо)

4 капки Tabasco

сос Worcestershire

соев сос

едрозърнеста Dijon горчица

дафинови листа – цели

Всичките съставки се изсипват в дълбок съд и се задушават 3-4 мин.

Добавят се скаридите и къкрят на средно силен котлон не повече от 10-15 мин. в зависимост от големината им.

Сервират се веднага , в обща купа, с прясна хрупкава айсберг салата.

Il Risotto con i Gamberi

Хич няма и да се намесвам в стратосферата на кулинарното блогърстване, но пускам тази рецепта за ризото, защото досега не се намери коя не да я бие, а дори да се повдигне на пръстчета и да й помаха на тази. Все пак мадамата печели с нея конкурс на Moet & Chandon за напасване на храна с шампанско. Няма да я превеждам, ща ма прощавате. С тази храна и бутилка шампанско (ма се бръкнете по-надълбоко) няма средно положение: получавате най-страхотния секс или най-зашеметяващите скандали, които са ви се случвали:

Il Risotto con i Gamberi

Debra MacLennan
Winner, 2005 Champagne Pairing Culinary Contest

Ingredients:
½ onion finely diced
1 garlic clove finely diced
4 Tbsp olive oil
sea salt, freshly ground pepper to taste
¼ cup fresh basil (chiffonade)
2 cups Arborio rice
4 cups chicken broth
3 Tbsp butter
½ cup small diced tomatoes
½ cup heavy cream
½ cup Sambucca
1 lb medium sized shrimp

Instructions:
Clean and devein the shrimp, pat dry and set aside.
Sauté onion and garlic in oil until translucent.
Turn the heat up to medium high and add basil,
salt, pepper and rice. Stir in ½ Sambucca, reduce the
heat to medium and allow it to evaporate and
become absorbed. As rice cooks, add ladlefuls of
hot broth. Continue stirring frequently until the rice
is nearly cooked. Stir in the tomatoes. At the very
end of the cooking, add shrimp, and remainder of
Sambucca. Finally, add the cream and butter.
Rice should be tender but slightly chewy
(al dente), not mushy.
Remove from heat and let stand.
Serve piping hot.
Garnish with basil and shrimp.

Е, воала. Ще полудеете направо от кеф.

Нов внос, само при нас!

В духа на емоционалния и разглеждащ доста наболял за мен проблем текст за винената култура продължавам с няколко реда на кулинарно-гастрономска тема.

Поводът са две нови места – едното прясно откритие за мен, другото – с предстоящо откриване, което обаче умно прави реклама още отсега – а причината – сравнително големият брой деликатесни магазини с различен размер и главно италиански продукти, които отвориха врати в София през 2011. Активно потребявам стоките на тези магазинчета, а поради професията си и наблюдавам как се развива този бранш през годините. Като всеки и той си има своите закономерности, много от които доста забавлителни. Първо хубавото, разбира се:

Има още

БГ-Мишле(ните)тата

През изминалата седмица тези, които обичат храната и виното може и да са попрочели из специализираната преса, че и тази година гидът на пътуващия със сърце, биещо за вкусна храна – Michelin – пропусна да включи България в селекцията си. Нямало какво да се включи, казват редакторите му.

Мишленската звезда е това, към което всеки средно кадърен и здравословно амбициозен готвач се стреми през целия си професионален живот, независимо дали го признава или не. Дали имаме или нямаме готвачи и ресторанти, достойни за включване в гида е друга тема. Разбира се, че имаме, но няма значение какво мислим ние, важното е какво казват редакторите му. Четейки новината се сетих именно за оценителите на гида, които се промъкват (уж) неразпознати по ресторантите и хотелите на Стария континент и докарват на собствениците им истерични припадъци.

Неизбежно се сетих и за тези, които у нас се опитват да се наложат като оценители на заведения и хотели; които под прикритието на „ама то ние съвсем така по аматьорски” пишат, изказват своето и се опитват да формират чуждо кулинарно мнение. Както и за тези, които ги четат.

Първите: мисля си, че най-добър пример за нивото им е … просто един пример. Ресторант, заета вечер, шумна, весела публика. По някое време, по средата на ресторанта се изтъпанва употребилата явно дошло й в повече количество алкохол дама, която залитайки започва на висок тон да обижда ресторанта, келнера и още някакви други неща, не става ясно какви, допълвайки, че еди кое си никъде го няма по света и най-важното – че ще е.. майката. Не става ясно на кого и защо. Когато не е пияна, се има за кулинарен критик. Смях се от сърце, заедно с петдесет човека. Само дето май не е за смях.

Вторите: Абсолютно излишен според мен напън, но съм си завряла носа в над 100 кулинарни и винени форуми на сайтове от всевъзможни кътчета на планетата. Абсолютно излишен, защото и без това знам, че българската простащина има собствена Hall of Fame. Надали има по-невъзпитан, по-злобен, по-неграмотен и по-агресивен от българския коментиращ, който не иска, а често не може, да изкаже мнение или да дискутира, а да обиди (всеки, който си помисли да пише коментар на горните думи да помисли добре, хехе). Да обиди, но по селяшки, с грозни думи. Баща ми казваше, че най-важното когато обиждаш някого е той да не разбере, че го правиш.

Гурме или кюфте?

Разсъждения върху ресторантьорщината в България.

Когато преди около две години в “Капитал Лайт” се появи статия със заглавие “Ресторант Гурме-кюфте” се развеселих. Какво сега гурме или кюфте? Или е възможно едно нещо да бъде и двете?

След близо две десетилетия упорито надничане в тенджерите и тиганите на готвачи от почти цял свят и в гърнето на кулинарната бъркотия у нас, започвам да стигам до неизбежното и неприятно заключение, че май нито гурмето, нито кюфтето се явява възможно в България към 2010-2011 година. Краткият период на кулинарен разцвет, траял приблизително от 2005 до 2009 година, през който българските ресторантьори направиха опит за нежна революция и създадоха наистина интересни места, премина и ние сме отново там, където бяхме преди нея. Даже сме по-зле, защото е смазващо да видиш, че не  прогресираш; мъчително е да се питаш какво имат другите нации в кулинарно отношение, което ние нямаме и едновременно с това да знаеш отговора на въпроса – професионализъм и любов към работата си.

С цел коректност трябва да отворя скоба, в която да сложа малкото изключения, които са пример за идейни, направени с любов или просто вкусни места. Те са толкова малко обаче, че скобата се затваря със страшна бързина.

Думата гурме, подобно на салатата с рукола и пармезан, разпростря пипалата си из всяко кътче на хранителното пространство през последните десет години и подобно на един от бившите плевели в природата, който намери място в почти всички менюта, така и „гурме” е във всяка уста, на всяка табелка, във всеки текст. Освен, че всяка кръчма стана гурме-място, която предлага гурме-кухня, а всяко новозабогатяло парвеню е “истинско гурме”, има и гурме-продукти, гурме-рецепти, гурме-преживявания (каквото и да е това) и така нататък до безкрай. Но както с руколата, за която по форумите в интернет все още има питания дали не е отровна, така и с гурмето нещата в България стоят на нестабилни крачка.

  Има още

Свещената Ресторантска Крава

Кулинарните работи са на мода напоследък. Гурме ресторанти, гурме изживявания, гурме салати, че и пици, гурме пътешествия, сайтове и блогове за оценяване на ресторанти, за рецепти… Гледайки отгоре, човек ще си помисли, че българинът направо е полудял по хубавите храни и напитки, по нови кулинарни преживявания, по dolce vita. Гледайки отвътре обаче, картината се променя – в сила влизат закони, които казват какво вече е забранено да се слага в продуктите от мляно месо (разбирай какво се е слагало до преди месеци), а статистиките за продажбите на алкохол показват ясно фаворизиране на напитки на винена основа в 3 до 5-литрови пластмасови опаковки, както и ракии и водки, чиито лабораторен анализ би зарадвал всеки ученик по аналитична химия.

Освен, че обичам да чета за и да практикувам сладкия живот, професията ми е тясно свързана с него и част от обучението ми се състоеше в изучаване основите на кулинарната критика. И именно тази разлика при погледите „отгоре” и „отвътре” ме обърква: в кулинарно отношение българинът е с потури, но има претенциите на потомствения граф. По форумите лее жлъч от лошото отношение към него, а забравя да спомене, че и неговото държание често е  безобразно. Иска голям, топъл и евтин сладолед и се сърди, когато му кажат, че това е невъзможно.

Към сегашния момент от живота си съм стъпила от двете страни на пропастта, или по-скоро фронтовата линия, която в България дели клиента и предлагащия услугата. Наблюдавам ежедневно, задълбочено и често с голяма доза горчивина отношенията между двете групи, осъзнавайки, че понякога пропастта е толкова голяма, че неволно трябва да вдигна единия си крак, за да не се разкъсам. И двете групи дават материал за обстойни кулинарно-философски изследвания от типа „хвани единия, удари другия”, но това тук е за бг-клиента и тихичко промъкващата се у мен паника, че, без да съм разбрала, той се е самопровъзгласил за Свещена Ресторантска Крава.

Има още