Tag Archives: Jiro Dreams of Sushi

Сънувай суши

Хлябът и зрелищата, казват, са най-прекият път към любовта на масите. От няколко години насам – и все по-дългите, мъчителни и протяжни празнични маратони от почивни дни, бих добавила. Имам чувството, че на дълбокото потапяне в ракия и свинска/агнешка мазнотия се гледа като на мехлем за много рани и всеки възможен момент се използва за удължаване на терапията.

Тази година не прави изключение, подредилите се като луканки пет почивни дни автоматично ще преминат в замислените от властта единайсет. София вече наподобява изоставен кораб и по форумите се сипе злъчта на т. нар. истински софиянци, които виртуално махат на отиващите си по родните места неистински такива. Останалите в града притичват като мишки от трапеза на трапеза. Не, че вече много им се яде, просто София е град, в който няма какво да се прави и яденето е особено важно по време на подобни периоди. Няма социален живот, освен на маса или бар. Няма събития, няма изложби, няма къде да заведеш чавето, което иначе удобно се поема от бабата или детската градина, а сега се взираш в очите му и се питаш как, по дяволите, да го накараш да се разкара в съседната стая. Семейните скандали бележат пик, защото същото като с детето съвместно живеещите искат да направят и един с друг, но няма толкова стаи. За някои от хората без деца или големи семейства дните около Коледа са време за дълбока алкохолна амнезия.

Човек без деца съм, но алкохолът е част от работното ми ежедневие, така че за мен това не е опция. Семейството ми е голямо, но разпръснато, така че ще си досаждаме умерено и даже ще си изкараме добре. На разположение имам достатъчно стаи, в които да се разхождам както и когато поискам. За тези празници съм в София, защото имам нужда да си почина от последните няколко хиперактивни месеца и знам какво не съм могла да правя през тях – да чета и гледам филми („Хобит” не е между тях, много благодаря). Организирам си киномаратон, в който редувам комедия за нюйоркси гейове с откровения за смърт, старост и храна. И естествено, филмът за храната, а не този за смъртта, ме навежда на най-философски размишления за живота.

Jiro Dreams of Sushi, или „Джиро сънува суши”, е документален филм на Дейвид Гелб за 85-годишния по време на снимките майстор на суши Джиро Оно, считан за ходещо сред човеците божество в света на сушито. Обявен е за японско национално богатство. Малкият му токийски ресторант за суши в подземието на една офис сграда в квартала Ginza разполага с 10 места, тоалетна отвън и 3 Мишленски звезди. За най-големия му син, който един ден ще поеме бизнеса, един от интервюираните във филма (бивш чирак на Джиро, чийто ресторант също има 3 Мишленски звезди) казва, че няма шанс пред величието на баща си и че трябва да готви два пъти по-добре, за да се приеме като равен на Джиро. „Аристокрация на вкуса” е философията на Джиро по отношение на това, което прави и той го прави всеки божи ден през последните 70 години, с изключение на един, в който е получил инфаркт. След него престава единствено да ходи на пазара за риба, но не и да прави суши. Във филма Джиро казва много прости и мъдри неща, но това, което ме впечатли най-дълбоко е:

Има още

Advertisements