Наздраве за (без) децата!

Една от мадамите, чийто блог следя и на чийто живот благоговейно завиждам, защото знам, че никога не бих могла да го водя, публикува следния статус във Фейсбук през тази седмица:

„На входа на всеки ресторант:
– Колко?
– 9 сме.
– О!
– 5 от 9 обаче са деца.
– О!
М: – Защо се мръщят?
Аз: – Защото сме шумни, цапаме, ядем малко и почти не пием алкохол.
М.: – А, точно ние сме!”

Споделих го на моята стена с усмивка, която, както написах и на самата нея, още не съм решила дали е ехидна или разбираща, като добавих и моя коментар:

„От една страна никой не иска шумен и цапащ клиент, пък и с малка сметка. От друга, всеки има право на храна навън, така че може би трябва да се обозначава, че еди-къде си децата са добре дошли. А мамите и татковците да подбират концепцията на заведенията, в които ги водят. Не очаквам от тригодишни да пазят антикварното обзавеждане, очаквам го от родителите им. И очаквам хората като се поогледат – наоколо и в менюто – някак си да разберат дали изказвания от рода „Еее, колко е да му опържите едни картофки!“ и „Няма пилешки филета на тиган?” са на място или не.”

Пишейки този коментар в паметта ми като на пружина изскочиха две случки с деца на брънч в нашия тогава не съвсем отворен винен бар.

1. На дететo му става скучно, не стои мирно, бащата му зашива един як шамар, защото той пък си пие шампанското в момента и не иска да бъде притесняван, детето идва към бара ревейки и натиска първото ярко светещо копче, което вижда. Това скапва цялата ни система, защото то, разбира се, е натиснало единственото копче, което са ни казали да избягваме да натискаме. Деликатно го упътваме обратно към масата, където то нарочно събаря стъклена чаша на пода. Проблемът ми тук е не толкова детето, колкото шамара. Не искам да бият деца в заведението ми. Бяхме се заклели, че ако още един път го ошамари, ще го изгоним. Нo те просто престанаха да идват, защото евтиното шампанско свърши.
2. Семейство Адамс наистина съществува и аз го видях. Пак на брънч. Още с идването си Мортиша ми казва да й наглеждам децата – 3-4-годишни близнаци, които откривам след известно търсене, защото те, като зайчето на Дурасел, просто не могат да спрат на едно място и вече лазят по пода пред бара. След като не се съгласявам, бивам запитана какво толкова щяло да ми стане. Мортиша е и супер нагла. Опипването с мазни ръце и преместването на всеки един предмет, включително и на уникален порцеланов носорог, подарен на бара, само ще спомена за протокола. Пръскането с вода в тоалетната – също. Но фактът, че зайците са качени от майката на каменния плот и стоейки прави изпикани в каменната мивка в предверието на тоалетната, скъсва обръчите на доброто възпитание и тя е уведомена, че това е под всякаква критика и ако не ги свали веднага, ще бъде помолена да напусне. Страшно изумена тя пита какъв е проблемът, но явно виждайки лицето ми, решава да не настоява и ги сваля.