2015 кулинарна: Б & Б

Макар и малък, скучен и като че ли лишен от визионери или истински свежи идеи, българският кулинарен фронт все още е жив и по учудващ начин съумява да роди различна мода през всяка от последните няколко години. В тази връзка и 2015-та не прави изключение и ето кои, според мен, са главните тенденции за изминаващата година.

1. „Б & Б“

2015-та за мен остава като „Б & Б“. Не като в „bullshit & bollocks“, а като в „Бъргър & Бира”. Най-голямата вълна, която заля София, а може би разплисква и малки вълнички в други градове е тази на крафт бирата и на кюфтето в хлебче, последното, както се оказва, не толкова лесно за приготвяне.

Освен, че вече си имаме доста прилични български марки крафт бира, за година-две в София се отвориха два нови бара за крафт бира с обширна селекция, което, откъдето и да го погледнеш, за град, в който кулинарната публика е не повече от 250 000 човека си е постижение. Посетителите са на средна възраст, и под нея, и се възползват максимално както от факта, че тези барове са модерни места с добър дизайн и приятна атмосфера, така и че в тях има и евтина, и не толкова сложна за разбиране, но все пак крафт, бира. Реално, сложната напитка и при бирите не е любима на масите.

Апропо, (уж) сложна напитка: 2015-та е поредната година, в която виното изпусна поредния влак и нещо стана, ама то не разбра какво. Наотвориха се няколко нови винени места в София, няма спор, само дето не ги държат готини, отворени и непринудени хора, а лелки и чичковци, които на откриването си канят звезди от БГ-естрадата отпреди 30 години и използват думи като „уникално“ и „перфектно“, за да описват вината, които предлагат. В най-лошия случай последните могат да поискат да ви попеят. В по-малко лошите ще искат да ви продават от най-доброто вино на света – италианското.

Има някой и друг плах опит за модерно и свежо винено място, като плахостта може да изчезне със задълбочаване на познаването на материята, т.е. все някой от екипа трябва да намери време да чете.

Крафт- или гурме-бъргърите са безспорна световна мода, която поради привидната си леснота на концепция и лекота на приготвяне запали и българските готвачи и предприемачи. Гледали сте филма “Chef” и много искате да си купите food truck и свободата и независимостта да бръснат перчема ви, ясно. Но не е толкова лесно явно, защото от десет места на които можете да ядете бъргър в София, 7 не стават – гаден хляб и мазно-мокри бъргъри, накиснати в сосове (готови, а не приготвени на място!) и цени, от които да ти се доплаче. Което идва да покаже, че дори и най-проста на пръв поглед кухня иска знаене и можене – както в готвене, така и в мислене и изпълняване на концепция. Ще успеят тези, които го схванат, останалите ги чака средно бърз и ако не болезнен, то разочароващ фалит.

2. Френска кухня

„Бира? На този неукрепнал организъм? Не!“, казваше любимият ми учител по география в гимназията, който всяка вечер на военното минаваше да ни прибере бутилките, за да си ги пийне той. Та и аз така: френска кухня?? След позатихването на италианската мода, изобретателните ресторантьори се огледаха за нова кухня, която да побългарят и откриха най-великата на света – френската. Колко му е да правиш салатка с топло бри, някой друг киш, някой друг пастет и et voila! Тъжното за клиентите, но може би доброто за ястията е, че българските ресторанти, предлагащи „френска“ кухня се упражняват с най-елементарните ястия от асортимента на френското бистро. Ще преживея някой да ми даде удавен в плънка киш или приемлив пилешки (защо винаги пилешки?) пастет, но трудно ще преглътна някой да се упражнява върху мен с Magrets de canard aux poires или Tournedos Henri IV. Проблемът на, или по-скоро с, френската кухня е, че тя бързо разкрива самозванците. Техниките и методите й изискват бавно и упорито овладяване и безмилостно наказват искащите да минат метър, а така характерният за нея занаятчийски подход е, за съжаление, чужд на българските готвачи. Или ще ми кажете, че някой у нас редуцира сосове с часове, прави сам бульони, терини и собствени наденици? Така си и мислех.

Пожар в кухнята?

„Eat simple, eat sustainable, eat good food with no strings attached.“

Изгледайте това видео.

На мен лично ми стана мъчно като го гледах, не готвача, де, самото видео. Запитах се, и с цел реална статистика, на която съм фен, се разрових в нета да намеря нещо подобно с български готвачи, или ш(ч)ефове, както им викат напоследък – професионално, ангажирано, убедено и пламенно да се говори и действа за/с храна. След три страници с Ути Бъчваров в ютуб се отказах.

Ресторантският бранш в България е лишен от професионализъм отдавна. Това ще ви каже всеки втори готвач, с когото говорите (ако му стиска). Професионалните училища, вегетирайки като всички останали в България, преподават материя от средата на миналия век и в тях се записват хора, които просто няма къде иначе да отидат. Липсват стандарти, правила, технологии, не се изучава теория и практика на класическата френска кухня, да не говорим за различните, нови видове кухни, които отдавна са част от световната кулинария. Ако са лишени от фундамент, как точно се очаква, че готвачите ще съумеят да се изкачат до нивото на творчеството? Всичко е оставено в ръцете на отделния индивид и неговото лично желание за усъвършенстване, което е в стадии на хибернация от поне двайсет години насам.

След няколко сезона желаещите да напреднат в професията си напускат страната, защото просто няма какво повече да научат и рядко се връщат. В България остават немотивирани, мързеливи и на ниско професионално ниво индивиди, за които върха в кариерата им е да докарат стека от Блек Ангъс до що-годе средно изпечено положение, но по-често добре окостено.

(Както винаги, с цел коректност отварям скоба, в която слагам малкото изключения. Те са от типа, на които преподавателят ми по статистика в Университета особено много се радваше – толкова малки, че даже подсилвали главната тенденция.)

Огромна част от готвачите в България не знаят дори наченки на някакъв език, за да могат да четат какво се пише по широкия бял свят. Това би било извинение ако си японец, който специализира в местната си кухня, но ако си българин, чиято местна кухня е трогателна смесица от османска, гръцка и сръбска, не е. Както шведите учат английски език в основното училище, така и българският готвач трябва да се информира за световните кухни и тенденции, иначе фестивалът на скарата в Лесковац ще си остане кулминацията на професионалния му живот. Какво кулинарно откровение да очаквам от готвач, който не знае какво е дим-сум, лабне, йерусалимски артишок, инфузия или откъде точно идва беконът (с този списък няма да продължавам)? Чувала съм оправданието, и даже го преживявам всеки ден, че клиентът е един такъв необразован и иска само меса и картофи, моцарела и тирамису и мога да ви кажа: не вАжи! Както в областта на виното, така и в тази на кулинарията е пълно с българи, които пътуват, за да ядат и пият добро вино по света и които биха оценили, че и родината може да им предложи нещо подобно.

Огромна част от готвачите са с потресаваща лична и професионална хигиена. Срещала съм десетки готвачи по света и между тези, които уважават професията си и се гордеят, че я упражняват, не е имало нито един с мазна коса, с мръсно под ноктите или петна от друго, освен от храната от днес, по куртката му. Най-често бяла. Като БГ-референция ще спомена само чехли на бос крак и петна от цигара върху от тези от мазнина от миналия месец и ще спра.

Огромна част от готвачите не уважават нито продуктите, нито рецептите си – готви се с опасни за здравето химизирани варианти на продукти (евтини са) и (заради това) се работи с огромен брак. Те никога не са чували за устойчивост и въглеродна следа, а под местни продукти разбират туршията си. Не знаят какво значи кухненски мениджмънт и смятане на рецепти, именно защото използват евтини л…а, а и ресторантът не е техен.

Огромна част от готвачите са боси в теорията и практиката, но и никой на нищо не може да ги научи, защото те всичко си знаят, което им трябва. Най-големите имена от бранша по света са едновременно ученици и учители, но тук? Тука е така, както гласи гениалният отговор, който преди години дали на британските си гости лелките от един заводски стол след като били попитани защо чаят е студен.

Огромна част от готвачите са мързеливи. Те не искат да работят по 12 часа на ден 6 дена в седмицата и да се горят, режат и парят. Не искат, защото да си готвач не е просто професия, прекалено горещо, напрегнато и интензивно е, за да е просто професия. Призвание, което изпълва пребиваването ти на тази земя със смисъл е.

Някои просто са осъдени да се чудят цял живот какво е тяхното.

На тези готвачи, които не правят разликата между изразите „огромна част“ и „всички“ и които вече са възмутени до дъното на душата си поднасям извинения. И да попитам на кое място беше България на Bocuse d’Or тази година? Или която и да е друга година?

Ядеш каквото си

В началото на годината получих покана да участвам като автор в книга. За истории, отнасящи се директно или не за храна. Подтиснах инстинктивната си реакция да кажа „не“, книга чак, и изслушах какво точно се иска от мен. Съгласих се в края на краищата, както винаги попитах какъв е крайният срок, седнах пред компютъра си в пълно отчаяние и изстрелях този текст за два дена. Ще да е тлял отдавна в мен. И понеже вече имаше питания – не търсете себе си или някого, когото познавате в текста – образите са събирателни.

През 1826 година големият любител на добрата кухня и кулинарен теоретик на нашето време, който между впрочем никога не е бил готвач, Жан- Антелм Бриа-Саварен пише в произведението си „Физиология на вкуса или медитации на трансцендентната гастрономия“: „Dis-moi ce que tu manges, je te dirai ce que tu es.“ – „Кажи ми какво ядеш и ще ти кажа какъв си.” В написаното през 1863 година есе „За спиритуализма и материализма” подобна мисъл изразява и Лудвиг Фойербах: „Der Mensch ist, was er ißt.“ – „Човекът е това, което яде”. Очевидно е, че нито Бриа-Саварен, нито Фойербах са имали пред вид, че буквално сме това, което ядем, разбирай прасета, пилета или соеви бобчета, а че храната има сериозно влияние върху умственото, душевното ни и здравословно състояние.

Преди години осъзнах, че натрупването ми на опит в бранша на дегустирането, говоренето и писането за храна и вино се намира във фаза на покой и за да не премине тя във фаза на замръзване, т.е. във върховно и невъзвратимо отегчение, започнах да наблюдавам хората около мен – приятели, познати, клиенти – и да си отбелязвам как се отнасят към храната и напитките. Какво ядат и пият, готвят ли, хранят ли се предимно вкъщи или навън, какви ресторанти и кухни обичат, опитвах се да отгатна какво ще поръчат още докато четат менюто. За известно време беше интересно, после предсказуемостта уби тръпката, но пък подкрепи с емпирични данни отдавнашните ми предположения, че всъщност връзката протича в другата посока: не си това, което ядеш, ти

ЯДЕШ КАКВОТО (СЕБЕ)СИ

A. е слаба и красива нервна майка на две деца, които окупират 100% от времето й. Не, че те претендират за това, тя така иска. Не работи, няма приятели, няма интереси.

A. не яде, тя само готви супи и топли манджи за децата и мъжа си. Отдавна е загубила сетивността си и се дразни, ако някой много яде или пие около нея. Слага просто нещо в устата си на крак, за да може да премине през следващия ден, месец или година.

Б. е успешен бизнесмен и мил човек, но, уви, пълен и доста грозен.

Б. яде много, но не каквото и да е, а стекове, дивеч и екзотични риби, които винаги снима и публикува в интернет, пие скъпи вина, даже си подбира вино от тоскански изби, което се бутилира само за него.

В. е от провинциално семейство, в което често се е готвел боб във всевъзможни варианти и още по-често се е повтаряло, че най-важното в живота е престижна професия, добро заплащане и успешен брак. В. работи в ПР-агенция.

В. яде морски дарове и зеленчуци; салати, най-много предястия, никога основни. Не е яла боб от години. Пие само бяло вино, често пенливо, ако някой друг плаща – шампанско.

Г. е красива и модерна градска мадама с престижно образование, което я изпълва с приятни спомени от студентските години и с недоумение какво се очаква то да й донесе в сегашните; сменя маркетингови позиции в търсене на себе си, същото се отнася и до формите на раздвижване и поддръжка на тялото – от йога през пилатес и скално катерене до пълно бездействие.

Г. е вегетарианка в момента, преди това беше нормално и обилно ядяща, очаква се да премине към веганство. Яде малко на брой, еднообразни храни, но държи да са био. Киноата rules, хлябът трябва да е с квас, пие само вино и то био.

Annum Dilettante

2013 е годината, в която времето ме размаза в стената със скорост двайсет и две години в секунда. В контекста на политиката бяха преосмислени познанства, приятелства, обществени личности, идеи, начин на живот. Мислех си, че съм загърбила този етап от живота си преди време, но явно не съм. А и честно казано, много удобно оставих нея, политиката, да ме отърве от задължението да общувам с и без това неприятни ми лица. Хората около мен се преброиха и престроиха – истинските приятели станаха още по-истински, тези на кантара паднаха в прахоляка, а беглите познанства се скриха от очите ми. Нивото ми на толерантност към човешката глупост се сниши с още една единица и с широк замах чистя познанствата си от нея. И понеже 2013 също така е годината на социалните мрежи, не знам как да тълкувам снимка на мое Фейсбук познанство със застреляно, по всяка вероятност от него, животно и понеже не знам, го махам от кръга дори на най-далечните си познанства.

Въпреки, че нямаше как да не започне с това, този пост не е за политика и за кризата на общество, институции и морал. Много по-активни в това отношение и със сигурност по-умни от мен хора се изказват непрестанно по темата, както и много, считани досега от мен за умни, се изакват по нея, така че аз няма да правя нито едно от двете. Ще кажа само, че надали на мислещите хора от предишни времена им е било по-леко да съществуват сред блатото на българската душевна и мозъчна немощ, отколкото на нас и че нещо много опищяхме и преиграхме нещата, без да настъпи реална промяна, което може би означава, че на хората всъщност им е добре така.

Този пост е за моята работа и ежедневни ситуации, в които плувам и аха-аха да се удавя, но все още държа глава отгоре.

2013 е годината, в която се заяви поредната тенденция в приготвянето, консумирането, писането и говоренето за храна и вино у нас – тази на дилетанството.

Добронамереното, усмихнато, позитивно (бляк), екологично и хипстърско дилетанство, на фона на което професионализмът, който и без това подава ръка барем някой го изтегли от блатото на посредствеността, изглежда лош, строг и никак куул.

1. Зад всеки ъгъл изникват новите магазини тип бакалийки, които продават подозрителни от санитарна гледна точка сирена, кашкавали, плодове, зеленчуци и консерви на разни манастири, които били, алелуя!, без химия. Без химия – може, затова пък с микробиология – собствени колонии от дрожди и бактерии, отгледани в дрехите и помещенията на монасите. Продават вкиснати вина, на прага да се превърнат в оцет, но „от грозде” (реален надпис на етикет), защото всичко друго („- Всичко? – Да, всичко!”) е вода с оцветители и ароматизатори. Виж ти, не знаех, да се е.а и в професионалиста.

Освен натур-групата в тях се продава и противoположната група на лъскавото, дизайнерско нещо (конфитюр, лютеница, туршия и т.н.) на най-добрата приятелка/член на семейството/някое безработно селебрити, преоткрило консервирането в късен септември/блогър/изберете сами. Цена = кръвопускане, но кой смее да каже, че царят е гол, желание за среща с Агенцията по храните – явно огромно, защото едно е да подаряваш, друго – да продаваш. Бюрокрацията е огромна, знаем, но не бива шега със здравето на клиентелата.

12 житейски урока, които се научават от работата в ресторант

Ежедневната работа, комбинирана с две от любимите ми занимания – наблюдение на околните и писане на текстове – и с вродената ми ехидност, няма как да доведат до нещо друго освен до структурирането на житейски изводи под формата на списъци. От онези, американските: „10 неща, по които можете да познаете, че сте / не сте…”, знаете ги. Освен това, в края на миналата година реших, че ще си записвам нещата, които съм разбрала или научила през всяка изминала година и понеже 2013 изобилстваше с такива, ето го първото:

12 житейски урока, които се научават от работата в ресторант

Водещ принцип: ако имаш прекалено тънка кожа и си чувствително, мило, възпитано, не особено работливо същество или пък си индивидуалистче, принципно няма какво да търсиш в този бранш.

1. Работата ти в ресторант ще те направи обект на подигравки, унижения или в най-добрия случай невидим за много хора. Не си го слагай на сърцето, само го запомни и гледай никога, никога да не станеш такъв и ти.

2. В кухнята властват други правила и общуването с хората там ще е мерило за това точно колко е дебела кожата ти. Това, което за теб може да е недопустимо за нормалните човешки отношения, в кухнята се счита за ежедневен разговор или даже за провява на чувство за хумор.

3. Разбирай се с хората от кухнята, защото те са тези, които могат да направят живота ти песен или ад. В една лодка сте и гледайте да не я потопите. Например, никога не бъди човекът, който приема поръчка за сложна манджа, точно когато кухнята приключва.

4. В тази връзка, разбирай се изобщо с хората от бранша, защото това по всяка вероятност са единствените, с които ще излизаш или ще имаш връзка. Няма кой да ходи да пие с теб в 01.00 през нощта или да проявява разбиране, че работиш през уикендите и на всеки възможен празник.

5. Разликата между клиенти, които никога не са работили в този бранш и такива, които са е огромна. Най-вече се изразява в уважението, което показват на обслужващия ги, не толкова в бакшиша (той се подразбира).

6. Животът е показал, че хората, които не оставят бакшиш са отвратителни и в много други отношения, освен в това да бъдат стиснати. Най-лошата комбинация е между стиснатост и грандомания, когато освен, че няма да има бакшиш, ще има и безплатни поучения от аматьор, който готви за семейни събирания или „много е пътувал”.

7. Свикни с идеята, че твоето място за ядене е до някой уред в кухнята или до кофата за боклук на бара. Най-добрият приятел е този, който поема и твоята част от работата, докато ти ядеш, сгънат в невъзможна поза на някое от споменатите места.

8. Ако си жена, свикни с идеята, че ще бъдеш обект на сексистки подмятания, а понякога и на попипвания от пияни клиенти. Важно е да можеш да се оправяш сама, но още по-важно е да знаеш, че управителят е зад гърба ти.

9. Добър управител е този, който не мисли, че клиентът е цар и който ще предпочете да се лиши от някой друг лев, но да не допусне  персоналът му да бъде унижаван.

10. Няма по-страшни изживявания от тези, когато имаш пълен обяд или брънч и си махмурлия от предната вечер. Едно е да си пълен вечерта, друго е да те нападнат, докато всяка пора от тялото ти продължава да излъчва алкохол.

11. Ако имаш късмет, хората, с които работиш ще ти бъдат като задружно семейство и с тях ще преживееш важни моменти от живота си/им (тъй като, както стана ясно, рожденни дни, кръщенета или Коледа не са повод за почивен ден). Да се върнеш след време там, където си работил, да видиш тези хора, да опиташ специалитета, който никога не ти оставаше време да опиташ или пък никога нямаше време да ти го приготвят като за клиент – това ще бъдат едни от най-паметните моменти в живота ти.

12. Клиентски: ако се държиш свястно с този, който те обслужва, нещата ще ти се получат много добре, повярвай ми. Даже може и да те почерпят.

Fashion victim

В години на икономическа криза кръчмите бележат не по-ниски, дори на моменти по-високи,  обороти от т. нар. благоденстващи години. Универсална истина, изразена както от героите на Ремарк, които след като си вземат дневната заплата тичат с всичка сила към кръчмата преди парите да не им стигат и за половин бира, така и от по-директни балкански текстове в духа „И да паднем, и да бием, пак ще се напием”. Всички ние трябва да ядем, обичаме да ядем. Храната ни кара да се чувстваме добре, както физически, така и социално. Гладът е много по-важен от секса за продъжаване на вида, защото трябва да бъде задоволяван ежедневно, а споделянето на храната и събирането около трапезата е може би най-древният акт на социализиране.

Жителят на големите градове отдавна вече не се намира във фазата, в която чрез храната се задоволява биологична потребност, той е във фазата на модата, маскирана като хранителна потребност. Всяка новост – nouvelle cuisine, вегетарианство, веганство, суши, суровоядство, био-продукти, ниски СО₂ следи, супер-храни, богати на фибри диети се маскира като „здравословна”. Често те са по-скоро хранително подозрителни, но целта е да се покаже колко в крак с модата сме. След един сезон ще има нова мода, така че вредите ще бъдат минимизирани, а хранителният дисбаланс ще бъде насочен другаде.

София, макар и мъничък и трогателно провинциален, но все пак брат на Ню Йорк, Париж и Лондон също има своите хранителни моди. Преди няколко години ресторантите откриха моцарелата, руколата и пармезана, а днес – зехтина, морската сол, „мелим каймата на място”, хумуса и тотема „Хляб с квас”. Умилителни изречения-декларации, които биха предизвикали съчувствена усмивка у по-големите батковци и каки от Париж (които вече се гмуркат в дълбините на кейла), изпълват менютата на ресторантите. „Готвим само със зехтин и морска сол” лично мен ме кара да заключа, че готвачът е като Пипи, която е била няколко пъти в Лисабон, но никога в Португалия, т.е. изобщо не знае за какво иде реч. Доказаните, научно, предимства на морската пред каменната сол са най-много тези на солта от Мъртво море по отношение на псориазиса, а че зехтинът не е най-подходящият за всички техники и храни и че при определени температури даже може да е нездравословен, би трябвало да се знае от всеки що-годе грамотен готвач.

„Хлябът ни е само с квас” изважда най-лошото у мен. Освен, че не толерирам загубването на мярката в каквото и да е било отношение (само с това или само с онова звучи някак си пресилено), да питам какво му стана изведнъж на добрия бял хляб? Напоследък хлябът с квас джвака от всеки ъгъл, но той не лекува болести и не подобрява настроението, както ми беше обяснено на едно място в София, на което биха имали по-малко болести само ако се къпеха по-често. Ферментацията в кваса и бавното втасване помагат за разлагането на скорбялата, протеините, глутена и фитатите в зърното,  покачват хранителната им стойност и ги правят по-лесни за храносмилане, но хлябът с квас не е пенкилер, както и белият не е отрова. И нещо друго – вкусът би трябвало да е водещ в храненето, за да може то да изпълни и своята емоционална функция, да сгрее душите и телата ни. Е, вкусът на хляба с квас е нещо, което си иска привикване. Аз не смятам да се мъча с лепкави, кисело-мокри и едновременно с това сухи филии през останалата половина от живота си, след като дотук изкарах сравнително добре и с френска багета с намазано МАСЛО върху нея.

Какво ще мажем върху хляба с квас? Хумус, разбира се, който напоследък се среща във всеки втори ресторант и бар, независимо дали отговаря на концепцията му или не и независимо дали е приготвен така, че да ви докара събирането на адски количества „вятър в корема”. Пърдене, непърдене, щом е мода ще търпим.

Модата в храната все пак е забавна. Днес е суши, утре кюфтета и стекове, вдругиден – гранола и супер-храни, лошо няма. Важното е да не забравяме чувството за мярка, баланс и толерантност, както и собствената си незначителност, която можем леко да променим само с постоянно учене и неуморен труд. Мярката прави отровата.

Мярката прави отровата.

За ресторанта и какво е скучното и търпеливото в цялата работа

Преди известно време главният редактор на списание „Меню” – Еси Маринова – ме попита дали бих имала интерес да споделя някои наблюдения за културата на храната и  ресторантьорството с читателите на списанието. Няма проблем, казах й, наблюдения да искаш, кажи какво точно те интересува. Тя каза, уточнихме темата. Само да кажа нещо за последно, вмъкна предпазливо Еси, тонът ти трябва да е дружелюбен и позитивен, нашата публика е малко по-различна от вашата (тази на Divino.bg, предполагам). Хъх, хората се страхуват от мен, помислих си и обещах на Еси, че няма да шляпам домакините и готвещото население с думи през ръцете и ще произведа най-миролюбивият материал от поне няколко месеца насам. Ето го:

Идеалният ресторант

Всеки път когато някой ме попита кой е най-добрият ресторант, в който съм била щастливо примижавам с очи, оставям пред тях да се нижат сцени от моите кулинарни пътешествия, авантюри и любови и отговарям: „Много са.” Не може да няма един най-добър, понякога е настоятелен питащият, ресторантът на твоите мечти. Има, упорита съм и аз, но не е един, а и мечтите ми са толкова много. И от дума на дума съм въвлечена в разсъждения за това кои са идеалните, перфектните ресторанти, ресторантите-мечта.

В този момент от живота си съм и от двете страни на бариерата, през която кога мило, кога не толкова мило се гледат ресторантьори и клиенти и ако искам да поразсъждавам за това дали има такова нещо като идеален ресторант, неизбежно трябва да го направя от гледната точка и на двете страни.

Ресторант(ьор)

Приказката, че идеално щастие няма не е съвсем вярна. Всеки е имал, макар и кратки, моменти, когато светът около него е наред – моментите на изпълващото всичко, идеално щастие. Така е и с идеалния ресторант – има го, но той не е един и не е еднакво идеален за всички, слава богу. След години практика, и като работник, и като собственик, мога ясно да заявя, че за мен идеалният ресторант става и ляга с три и половина неща: концепция, собственик, готвач и персонал, а най-малкото общо кратно помежду им се нарича ПРОФЕСИОНАЛИЗЪМ.

Концепцията и собственикът са тясно свързани, като не винаги са правопропорционални, т.е. не винаги ценителят на изкуство и скъпи вина отваря ресторант с класическа френска кухня. Концепцията е пазарно понятие и се определя от време и място. Всяко място с концепция „защото аз съм собственик и така ми се иска” е обречено да затвори най-много след година. Не напразно ресторантъорският бранш се отличава с много висок процент на първоначални фалити – защото много често собственикът натрапва своето виждане за нещата над кулинарната реалност на време и място. Изработването на концепция е много повече скучна, изискваща търпение и безпристрастност работа, отколкото вдъхновение от типа на Нютоновото (има го и него разбира се, но идва пренебрежимо рядко). Проучването на пазара е задължително и ако пазарът ви крещи, че  трябва да отворите мексикански ресторант, ще е глупаво да отворите френски.

NB! Какъвто и да е като концепция – вегетариански, тайландски, френски или български –  идеалният ресторант трябва да е абсолютно непреклонен по отношение на най-високото възможно качеството на услугата, която предлага.

(Освен чиста съвест, това ще му даде сериозно предимство пред много други, които пазарът рано или късно ще разконспирира като блъфьори.)

Мисълта за храната: храна за размисъл

„Животът е твърде кратък, за да живеем в далечното минало или бъдеще. Важно е настоящето и затова трябва да се научим как да постигаме щастието в чашата и чинията си”, казва Alexandre Grimod de La Reynière – един от най-великите кулинарни гении, автор на първите ресторантски гидове, на понятията “гурман” и “гурме” и още по своето време (18 век) привърженик на идеята за купуване и продаване на местна продукция и с това – на идеята за ниски СО₂-отпечатъци на храната.

Първият телевизионен готвач – Марсел Булестан – формулира нещата просто, но съвсем не простовато: „Няма да преувеличим, ако кажем, че географски мирът и щастието започват там, където се използва чесън за готвене.”

Преобладаващата част от кулинарните блогове съдържат думите „любов” или „щастие” в заглавието си в комбинация с думата „храна”. Хората, които ги списват определят себе си като търсачи, пътешественици, богове/ини и т.н. Ястията в тях са в ярки, топли, наситени цветове, които предизвикват усещането за уют и щастие, снимани са винаги така, че да апелират към чувството ни за естетика и почти винаги са придружени от лична история, която апелира към чувството ни за принадлежност към някаква общност.

Идеята, която внушават тези блогове, и която аз споделям напълно, е, че дори и да не сте велики кулинарни изследователи добрата храна може да ви направи по-щастливи, по-уравновесени и по-доволни от себе си. Как? Както с повечето неща в живота – с малко повече вглеждане. В детайлите, в общата картина, в себе си. Нищо сложно. Иска се само малко време. И малко работа.

Аспержи и вино

Едно от нещата, които много обичам при австрийците е, че никога не забравят за какво иде реч при виното, а именно: за храна. Виното е създадено, за да партнира на храната и колкото и зашеметяващо да е само по себе си едно вино, ако не е придружено от храна, то изглежда като човек, който вика силно в пустиня.

Пролет е и в Австрия яде аспержи! Цялото Марсово поле около Виена е засадено с едни от най-добрите аспержи (бели и зелени), които съм яла и всеки, който продава храна под някакъв вид и уважава себе си предлага аспержи през пролетта: на супа, със сос, с яйца, с шунка, на фурна със зехтин, с гъби, панирани(!), в ризото, в паста, в гратен, с риба, най-декадентското – с трюфели – и т.н., и т.н. На съвсем нормални цени, бързам да отбележа (основните ястия струват около 10-12 евро).

Грюнер велтлинерът е роден за аспержи, но не само той, а и совиньон блан, шардоне, пино блан, пино гри, гервюрцтраминер. И разбира се, пенливото вино (както обикновено симфония за сетивата).

В брошурата на Австрийския винен маркетинг, която можете да изтеглите от тук, ще намерите страхотни рецепти, споделени от двама австрийски топ-готвачи:

Аспержата към виното – любов от първа глътка

Cheers!

Мислех да споделя мислите си в тази връзка, но Ана го е написала така добре 🙂

Ankabanka's Blog

Има някои неща в живота, които предполагаш, че ще харесаш и ще ти допаднат още преди дори да си ги пробвал. Така беше с дегустациите на вино (и след това пиенето му), за които писах в другия блог. Така беше и вчера с дегустацията или кръжока – както по-правилно го бяха кръстили организаторите от Института Сервантес – Силата на зехтина. Култура, наука и гастрономия.

За събитието накратко: беше на последния етаж на Института Сервантес, където таваните са скосени, а едно от помещенията е оборудвано с малка кухня и обстановката е почти интимна и приятелска. Имаше нагледно приготвяне, а след това и похапване на типичната испанска закуска, за която ни разказаха подробно Алберно Моя (шеф-готвач) и Хосе Лопес (лекар), които след това ни говориха и за свойствата на зехтина – защо е полезен, с какво е подходящ и как се дегустира.

По време на закуската си дадох сметка, че обикновено…

View original post 493 more words