Има моменти, в които започва да ти проблясва каква е наградата за твоята страст, учение и труд и сълзливо-прочувствено ти се иска да благодариш, че са ти дадени шанс, сетива и потенциал да го разбереш. Те са редки, но така трябва, ако бяха по-чести нямаше да имаме силата да ги понесем и щяхме да изтъркаме кадифето на сетивността си в златната корона на привилегироваността.
Досега в професионално отношение съм имала много откровения, но рядко моменти с главно „м” – такива, в които искаш само да мълчиш, защото всяка дума е като игла, с която драскаш по повърхността, докато не я повредиш безвъзвратно. Когато се подготвяхме за най-важния изпит на виненото ни обучение, цялата група се молехме на практическия изпит да не ни се падне някое такова зашеметяващо вино, защото няма да можем да кажем нищо за него и ще ни скъсат.
Не пиша за вина, които дегустирам, защото тогава този блог ще стане егати скуката. Не съм писала, когато съм дегустирала първото си вино със 100 точки по Паркър, не пиша и когато цената на виното се равнява на първоначална лизингова вноска за кола, не се хваля, не се пъча, не препоръчвам, не осъждам и хич не искам някой да ми обяснява кое е най-доброто и дали съм права или не. Споделям. А таман си мислех, че 2011 ще си отиде като скучна винена година:
Clos Manou 2006 Medoc – движи се на по тънкия ръб на перфектността и с това – на лудостта.
Яна (несъвършенството прави стила ...) 