Майка ми има профил във Фейсбук. Очаквам скоро да ме помоли да изберем заедно смартфон, за да може да се чекира от местата, на които ходи с другите момичета на нейната възраст. Готова е, има си профил във Foursquare. Аз също имам, но фактът, че и тя има, автоматично ограничи до минимум използването му, защото не виждам смисъл в това да й давам сериозна преднина в играта „Къде отиваш и с кого?”, която си играем от около двайсет години. Шегувам се, отдавна е по-добре аз да знам тя къде е, отколкото обратното, но истина си остава, че използвам много рядко профила си в тази мрежа. Не защото не виждам чак такъв смисъл да знам кой къде ходи – това може да спести много драми- а защото не искам да чета какво пишат хората там. По същата причина и не гледам телевизия – имам слаби нерви и стомах от крехка детска възраст. Не мога да избегна обаче Фейсбук, където поддържам няколко работни профила, тъй като предметът им на дейност акумулира най-много посетители и интерес точно в социалната мрежа. А и съм харесала страници на достатъчно на брой (небългарски) вестници и списания, та така държа себе си информирана за това, което ме интересува. Медът идва с жилото, знам, и затова наред с всичко, което ми трябва получавам и това, което не ми трябва: огромен брой Фейсбук „приятели” и течението от техните снимки, проникновения, откровения и умозаключения. Най-много ми духа от едно нещо: широкоплощното, всеобхващащо хвалене. Изтъкването на собствени способности, придобивки или предимства ми е толкова неприсъщо, колкото трета ръка, и затова се отнасям към него като към същата: с недоумение, ирония, сарказъм, на моменти с отвращение. Даже гениално (о, пардон, хвалба) изреченийце си измислих: „Хвалбите във Фб: истинското дегоржиране на социалната ни нелепост.”
Справки що е дегоржиране – тук.
Готова съм да премина през достатъчно на брой клипове с надарени деца, снимки на животни и констатации, че навън заваля, само да не трябва да виждам хвалене, ама нейсе. От друга страна така разбирам за някои, че са ок – с месеци нищо и щом се пооправят финансово или социално – стената ми избухва със снимки на топ-локации от ‘секакъв вид.
Имам си личен Топ 7, разбира се, само дето още не съм успяла да го подредя:
– снимането с известни личности – кое трябва да ми харесва, това, че снизходително застава до мен, докато дишам тежко или че не мога и дума да обеля и го гледам като теле?
– чекирането от скъпи ресторанти, при иначе завидна сдържаност във Foursquare – ние можем, имаме и знаем, вие – не. Комплексарщина – чекирайте се винаги или никога, мамка ви.
– приготвени лично ястия или десерти – видно е, че са първите такива и са суууупер скучни, така че стига;
– снимането на най-скъпите вина или алкохоли, които пием – да замоля за снимка и на ежедневните ви питиета?
– селфита – абсолютна чекия и като такава – понамирисват и цапат
– feeling blessed, на бг- чувства се благословен/а в нечия компания – благословен/а? Ма сериозно ли?
– текстове към снимки, съдържащи думата „уникално” – става ми жал за приложението на думата в българския език напоследък. Една снимка наскоро показваше гадно кафене-ресторант в центъра на София, известно с това, че сменя мазнината за цацата само в началото на летния сезон и го наричаше уникално. Замислих се, може пък да е… Мога да водя хора там, които ми се иска да отровя.
Ако сте добро приятелче, ще поствате интересни за другите неща: оригинални, забавни, социално или културно значими, а няма да натрапвате на другите размишленията, действията или придобивките си. Както и жаждата ви за признание.
Зайче за финал
Яна (несъвършенството прави стила ...) 