2019 в храна и вино

Кулинарната 2019: годината на сланината?

Поредната кулинарна и винена година се упътва към своя край. Макар и със сериозно активизиране на случващото се на масите и в чашите ни, ако имаше година на перманентната ретроградност в разбирането за храненето в България, това щеше да е 2019-та. Любителите астролози около мен ще ме нахокат, че подобен период ни дава шанс да поспрем, да се огледаме какво и как сме сбъркали, да направим равносметка и да продължим, евентуално, в правилната посока. Да се ориентираме към ново и по-добро, демек. Аз пък ще ги апострофирам, че зависи коя планета в коя зодия е ретроградна (и аз чета от време на време неща, които ме карат да вярвам, че не съм виновна за глупавите решения в живота си) и че понякога може да ни накара да си повярваме твърде много, да водим комуникация само със себе си и да смятаме, че нашите знания и нужди са над тези на околните.

Горе-долу това се случва в ресторантска сцена в България през 2019: комуникацията се скъсва и кулинарният пътешественик и авантюрист няма избор, освен да се насочи извън границите на страната. Както и този, който просто иска вкусна, честна и ненатруфена храна. Основните аспекти на липсата на комуникацията са следните:

1. Патриотизъм – дума, от която настръхвам. Като я чуя, искам да крещя и се сещам за ВМРО и хора, които пият ракия и бият жените си. Не се сещам за високи сини планини, реки и златни равнини, не се сещам за чудно вкусни чушки и домати и прекрасни вина, съжалявам. База за патриотизъм кой знае каква обаче няма, тъй като през 2019 България полетя стремглаво надолу в земеделската и животновъдна пропаст и скоро надали и монасите ще имат възможност да гледат пъстърви – такъв е държавният терор над малките фермери и пречещите на правителствената контрабанда. Яжте домати докато има, защото San Lucar чука и на българската врата.

В ресторантско отношение през 2019 патриотизмът се изрази в плеяда вече съществуващи, новоотворили, а някои даже вече и затворили, ресторанти с имена като Булгар, Кармаре, Мома, Багри и подобни, както и в многобройни менюта на млади и не толкова български шефове (да не се бърка с готвачи, вторите са нещо малко под първите, нали така), които са посветени на „иновативната“ българска кухня. Източнобалканската черна свиня стана почти вездесъща в такива места, но почти нито един готвач не достигна до проникновението, че месото й е най-вече за смилане (прочутата Смядовска луканка се е правела от нея) и продължително готвене на фурна, а не за поднасяне под форма на тиган или скара. В резултат, тя е твърда и жилава и нормалният човечец е убеден, че това е поредната измама, за да му бъдат взети парите.

Не почти, а вездесъщ стана Еленският бут – дотолкова, че готвачите първи започнали да работят с него преминаха на южнотиролски спек и испански хамон. Поне те не пристигат в София незрели, а понякога дори и с червеи, но какво да се прави – business acumen му викат на това. Въпрос за викторината в края на годината: откъде идва месото за Еленският бут? а) от България; б) от Румъния; в) от Уругвай. Вие 100% знаете правилния отговор, но аз да ви го кажа – от Румъния.

В рецептите се завръщат и киселото мляко и туршията, а най-напредналите се осмеляват да дават крокмач. Добре е да се знае какъв е видът на истинския крокмач, както и че предложенията с първите две неща наистина трябва да са интересни, за да има защо човек да излезе от вкъщи. Хубаво е, че виждаме повече български гъби, трюфели и даже шафран и се надявам, че няма да ги сполети съдбата на Еленския бут, който преди да успее да обясни за себе си, че не е от еленско месо, вече е компрометиран като фалшив продукт.

(В тази връзка, препоръчваме да опитате или само да отделите време да прочетете следното ястие от менюто на ресторант „Космос“:

– Листни салати с „еленски“ бут: круши, лешници, сладолед от гъши дроб, българско шизо. Шизо? Спокойно, няма да дойде някой на масата ви и да ви зашлеви с парче сланина – това е просто японски босилек, но явно изписано на български не звучи престижно. Защо еленски е в кавички?)

Защо при патриотизма в готвенето се скъсва комуникацията? Защото той е като сланината: мазен е и не особено приятен, но е политически коректен и е наш дълг да го обичаме. Не, благодаря. Ще трябва да се потрудите за нещо по-вдъхновяващо от замразено кисело мляко и пръжки, за да получите вниманието на кулинарно посветените. То надали и ви трябва, щом имате това на патриотите и чужденците, но да си го напиша.

Червените: пино ноар

Човек и добре да живее, бива обзет от необяснима графомания и решава, че трябва да напише книга. Така обзета съм и аз и бих искала да споделя някои свои виждания за виното, които натрупах за последните повече от 16 години дегустиране, оценяване, писане, продаване и обучение на тема „Вино“. Книгата е в процес на (бавно) писане и тук ще споделям някои откъси от нея. 

…

ПИНО НОАР

Казват, че във винено отношение цялата красота на природата се концентрира в един сорт – пино ноар. Пино ноар е като крайъгълен камък, който удостоверява достигането на определена зрелост в правенето и изобщо разбирането на вино и рано или късно всеки уважаващ себе си енолог и ценител на виното достига до етап в кариерата си, на който е готов за пино ноар.

Пино е древен сорт, по всяка вероятност селекциониран от човека преди повече от 2000 години. Огромното разнообразие по отношение на цвят, форма и големина на чепка и зърна, добив и органолептични характеристики често става повод да се говори за високата склонност към мутации на сорта. Истината е, че доказателства за това няма, а разнообразието от клонове се дължи на дългото му съществуване. Пино е родител на поне 21 различни сорта и има роднински връзки с два пъти повече. Пино ноар е първата появила се в литературата мутация, последвана на пино мюние (един от тримата участника в шампанското), пино гри, пино блан и т.н. Първото споменаване е в Бургундия, но почти по същото време се споменава и в източници в Германия.

Едни от най-често използваните думи, които ще чуете за описание на сорта са „придирчив“ и „претенциозен“. Истината е, че пино ноар е претенциозен – както на лозето и в избата, така и в последствие в бутилката. През различните етапи от живота си той изисква непрекъснатото внимание на лозари, енолози и консуматори и не е чудно, че някои пазари нямат търпение да се занимават с капризите му.

По-ниското съдържание на танини и пигменти, в сравнение с например каберне совиньон или сира, много често е повод по-неопитните консуматори да го определят като не особено качествено вино, без потенциал. Не се заблуждавайте: най-добрите вина запазват достолепието си дълго време, а най-скъпите вина, продавани на търгове са бургундските пино ноари.

Тук е мястото да споменем и някои други думи за описание на сорта: натрапчива красота, специално място в небосвода на великите сортове и други.

Добрият пино ноар: като младо вино той се характеризира с приятна плодова цветистост – череша, малина, ягода и виолетки. След период на отлежаване развива елементи на горски гъби, шума, катран, трюфели, както и нотки на опушеност. Танините са меки и кадифени, отлежаването в барик ги подсилва, без да ги доминира. Добрият пино ноар е филигранно произведение, което е сложно и приятно за разгадаване. В него се крие много повече от мощ и първосигнална атракция.

Не толкова добрият пино ноар: ако добрият пино ноар е по всяка вероятност едно от най-атрактивните вина на планетата, то не толкова добрият със сигурност е най-разочароващото. Високи киселини, зелени и твърди танини, а ако идва от топли региони – мармаладена сладост и нищо повече.

Освен древен, пино ноар е сорт, който може да бъде срещнат навсякъде по света. Странно, имайки пред вид неговата претенциозност, но както споменахме по-горе улавянето на ефимерната му красота е ултимативният тест за моженето и знаенето на енолозите и дори откровено неподходящи за сорта дестинации искат да работят с него.

Въпросната красота и уникалното предаване на дори най-малките разлики в тероара са отличителни черти за Бургундия и многобройните й миниатюрни апелации. Бургундия е алфата и омегата на пино ноара, но е сложна не само в климатично и географско, но и в законово, и стилово отношение. Както често става с френските вина, бургундските са тези, с които да завършите теста за пино ноар, а не да го започнете. Особено добри вина идват от хладните региони Орегон, САЩ и Отаго, Нова Зеландия, както и Баден, Германия. За всички тях се казва, че се доближават най-много до бургундската стилистика, хубавото е, че притежават и собствени черти: орегонският е плодов, докато този от Отаго има нотки на сушени билки. Към момента немският пино ноар, известен с имената Blauburgunder и/или Spätburgunder, дава сериозна заявка за високо качество и отбелязва първите си сериозни интернационални успехи. Ценово особено изгоден, но труден за намиране извън Германия.

На авантюристично настроените препоръчваме да потърсят пино ноар от Австрия и Швейцария.

Десет вина от пино ноар за запознанство със сорта:

… Ви очакват в книгата :-).

Идеалното хипстърско място – кратък гид

Ресторантските критици в Ню Йорк все по-отчаяно започват да питат кога най-накрая тостът с авокадо ще изчезне от брънч-менютата на метропола. Хипстърството е масово течение, с което автоматично мъртво, в това всички са единни, може и тостът с авокадо да си ходи вече. Той обаче упорито се държи – с две ръце по света, надалеч – от България.

У нас този, който започне да предлага въплъщението на хипстърията ще удари джакпота, разбира се, ако спази и другите изисквания за ултимативното хипстърско място. За да не се поти излишно и чеше дълго време по брадата, ето кратък гид:

Как да отворим хипстърски ресторант

– Първото и най-важно условие е да нямате опит в ресторантьорския бизнес, затова пък визии – за бизнеса, за устойчивото развитие, за крафт бирата и коктейлите, за социалното неравенство.

– Място: ако сте истински посветен, ще изберете такова в най-скапаната част на града, но вие сте бг-хипстър, съответно не сте, съответно ще изберете място в центъра.

– Свалете мазилката, но не добре, а да изглежда така, сякаш някой със собствени идеи за свободен труд го е правил – къде е искал, къде не е искал. Електро- и ВИК-инсталации – колкото по-видими, толкова по-добре. Нека кабелите висят свободно.

– Направете така, че да нямате два еднакви стола или маси. За маси използвайте врати, европалети, столовете е добре да имат петна от боя или каквото друго е възможно.

– Черни дъски – всяка повърхност от мястото трябва да има много от тях или поне толкова, че да пишете различни вдъхновяващи мисли на деня, които да пускате след това в Инстаграм на фона на нечия брада (за нея по-късно).

2016

Понеже светлината и смирението, които трябваше да изпълнят душата ми по време на Коледа поотслабнаха и започнах да мисля отново, се замислих за изминаващата 2016. При по-задълбочено вглеждане тя се оказва не толкова ужасна или поне не за науката и борбата със световната бедност, но, ще повторя, това става само при по-задълбочено вглеждане, а кой ти прави такива неща напоследък?

В професионално-личен, пренебрежимо миниатюрен от космическа гледна точка, план за кой ли път се потвърдиха две максими, формирани в крехка детска възраст: че и „това ще мине“ и че в родината прекалено често успехът няма нищо общо със знание или професионализъм, има нещо общо с шум и тикане. Икономическият ти успех като професионалист е толкова добър, колкото здравината на лактите ти. Съжалявам, че нямам лакти, а само професионализъм и за това държа директно отговорни родителите си (кофти възпитание).

Все по-добре се уча на дистанция и да броя до десет, не коментирам, не споря, не дискутирам, особено пък във Фейсбук. Правя го само с най-близките и тогава мога да изживея напълно другата максима: „Sarcasm. Because beating shit out of people is illegal.“

Понеже съм Grammar Nazi, открих още по-голям брой неграмотни хора, с които професията ми ме свързва и безкрайно много съжалявам, че свързвам качеството на продукта, който някой иска да ми продаде с неграмотността му, с която иска да го направи, но не мога иначе. Не мога да си представя например, че един готвач или дегустатор, който смята себе си за добър не чете, а този, който чете, не мисля, че може да си позволи да пише неграмотно, но знам ли…?

В професионално отношение ставам все по-скромна, смирена и търпелива, т.е. най-накрая ставам професионалист. Гледам на хората, които ми казват, че едно вино „не става“ с търпението, с което се гледа на терминално болен човек, но само ги гледам, не ги слушам. Прекалено шумни са ми.

Отново в професионален, а и в други планове, 2016 потвърди, че България е прекалено малка и с липсваща икономика и култура за истинско развитие, но това уж трябваше да го знам, когато преди почти 10 години реших да се установя, донякъде постоянно, тук. Уж. Трябваше. Със същата сила е вярно, че да правиш бизнес у нас си остава по-лесно, отколкото в регулираните икономики. Не го забравям нито за ден.

В личен план нищо не се е променило – обичаме се, мразим се, караме си се, сдобряваме се, подкрепяме се, заричаме се, отхвърляме се, но най-важното е, че всички знаят:

фифти шейдс оф ай ем соу дистрактед

Без да обиждам когото и да било, рядко ми се случва да се смея със сълзи на български блогърски текст, но този е освежаващо прекрасен.

Муша-Буша в собствен сос, добро и зло, в здраве и болест, в dial-up и оптичен интернет, в и извън времето, внапредвид и деЦки от НОЙ

Не мога да дочета двете книги, на които цикля вече месец – „Червеният дракон“, защото синът ми гледа през няколко дни едно анимационно как да си отгледаш дракон и на всяка страница в главата ми изниква образът на Антъни Хопкинс (покрай „Мълчанието на агнетата“), който яде сурова риба до едно езеро, пърха с криле и през носът му излиза огън. Отмятам образа на Антъни Хопкинс, тва, викам си, даже е нелепо. Зачитам се. Обаче се сещам, че моя приятелка му вика Антъни ХипХопкинс. Секунда, какво стана в предната страница? Някой го убиха? Кой? Защо? Ама умрял ли е? А това коя книга е? Отново тъкмо се концентрирам и БАМ – ама защо викингите толкова мразят Антъни Хипхопкинс?

Другата книга вече я гледам така, все едно на всяка четна страница трява да пия рициново масло. До такава безподобна степен ми е втръснало от нея. Съдебна патоложка разследва сериен изнасилвач. Още преди…

View original post 1 095 more words

Мими и мъжете

Дали защото се развиваше по-бавно от околните, дали защото те искаха да й дадат това, което тя не искаше или пък искаха да й го дадат тези, от които тя не го искаше, но нещата със секса й се получиха късно на Мими, а в последствие, дали защото беше прекалено любопитна или влюбчива – и доста сложно.

С.

Първото й, по своеобразен начин официално, гадже беше С., който й написа любовно писмо в девети клас. Прекрасни думи, избродирани с още по-прекрасен почерк на цял лист. Абсолютно зашеметена, че може да предизвика такива вълнения у някого Мими поиска да види човека, тъй като и идея си нямаше кой е той. Показа й се нисичък, добродушен и мил батко от по-горен клас, сериозен каратист и естествено – грозен (тук е моментът да кажем, че с изключение на един, всичките мъже на Мими винаги са били повече грозни, отколкото красиви и специално ще отбележим кой беше красивият). След известно колебание, тя се съгласи да бъдат гаджета, въпреки, че не й беше ясно защо го прави, може би се чувстваше отговорна да отговори с подобаващо отношение на прекрасното писмо. Не се получиха нещата, защото след като тя обърна света, за да подсигури място, на което да останат сами и се впуснаха в каквото трябваше, тя забеляза, че той упорито остава облечен. На въпросителния й поглед, той отговори, че смята да прави секс едва след като се ожени. Мими така се изплаши, че избяга, и от леглото, и от него. След седмица баткото дойде при нея, явно осъзнал грешката си, но Мими вече беше загубила абсолютно всякакъв интерес.

Р.

Поради факта, че училището, спортът и най-добрият й приятел имаха най-голямо значение за нея през следващите години, тя нямаше други подобни преживявания чак докато не се осъзна, че е на 18 и все още девствена. И тъй като с най-добрия й приятел се гледаха не много приятелски от време на време, тя отиде при него и го попита дали не му се иска да си помогнат взаимно в избавянето от това бреме. Той кимна и тя взе ключа от тавана на друг приятел, за когото също ще стане дума след малко. Той пък взе фенерче и медицинска енциклопедия – за да виждат и знаят точно какво и къде трябва да правят. Това си им остана за цял живот – аналитичния подход към нещата. След това пътищата им се разделиха, защото той се влюби в нея, а тя – в секса.

E.

Е. беше доста по-голям на възраст съотборник на Мими, пред чийто очи тя беше израснала и за когото тя от ден на ден все повече се отдалечаваше от това, на което той би купил близалка и се приближаваше към това, на което би … подал близалка. Може би най-грозният й мъж, след когото обаче тичаха подозрително много жени. А Мими беше любопитно момиче. Е. й беше дал ключа от тавана си, тъй като не обичаше девствени момичета – за него това беше работа, а той беше създаден само за удоволствие. След като работата беше свършена и пречките отстранени, те започнаха прелюдията. Захласнатостта на Мими кулминира в уговорката им в нощта на абитуриентския й бал тя да отиде при него. Когато, загърбила бесен купон, тя се изправи на врата му, никой не й отвори. Виждайки, че лампата свети Мими не настоя, тъй като предположи, че приятелката му го е изненадала. Натъжена Мими се затътри към близката спирка на тролея, където той я намери след десетина минути. Без да пита кой е бил при него, а и доста уморена от алкохол и емоции, Мими се върна с него, защото просто искаше да си полегне някъде, въпреки, че полягане е последното нещо, което тя прави през тази нощ. Интересното в цялата тази история е, че на следващия ден най-добрата й приятелка й разказа как след изпращането в деня на абитуриентския бал тя се била уговорила да отиде при баткото, но посред нощ гаджето му се дотътрило изневиделица и тя трябвало да се изпарява през кухненски прозорци и задни дворове.

2014 кулинарна

От 2008 насам ресторантският бранш крачи назад с великански стъпки, като през 2014 почти падна в пропастта. Тенденциите в кулинарната 2014, както ги видях аз, разбира се.

1. Обратната приливна вълна на соца

Мислехме си, че сме се отървали от тритомните менюта, невъзпитаните келнери и гадната храна, ама не. 2014, като поредната икономически, политически и социално геноцидна година, извади на повърхността невиждани досега слоеве на кулинарна миазма. Големите менюта с мазни манджи се завърнаха триумфално и обвиняват всеки, който дръзне да каже, че не стават, в снобизъм. Баките с течен маргарин и стоките от дискаунтъри, които дори майка ми не пипа (а тя все пак е не особено заможен пенсионер) са в пазарните колички на ресторантьори, които имат огромни претенции и цени (един от плюсовете и аз да съм един от тях е, че ги познавам, ха-ха). Въпрос на морал от страна на т. нар. ресторантьори, проблемът за мен е ниската грамотност на клиентелата, която посмъртно не може да отрази, че я тъпчат с отрова.

Отново изпълзяха сервитьорите, които имат наглостта да ви кажат, че сте направили лош избор, както и тези, които ви наричат „мила моя“.

За съжаление, отново се появиха и тези, които наричам соцклиенти – хора, които излизат на кръчма един път в месеца и не знаят как да се държат в нея. Мантрата им, че са царе защото са клиенти се проявява както в познати, така и в невиждани досега мурафети. Искането да се приготвят несъществуващи в менюто храни (колко му е да се пръжнат едни картофки, е, как така нямате фритюрник) и оставянето на пари за готвача, за да изпълни фокуса (бодни му едно петдесетаче на човека) вече сме го виждали. „Гледайте ми детето“ обаче е ново за мен, признавам, а все пак си мисля, че съм видяла не малко неща и то в детския ресторантски рай – САЩ. Също и моментът, в който се прави забележка за вилнеещо дете и родителите отговарят, че не могат да направят нищо освен да си тръгнат БЕЗ да си платят сметката.

2. Хипстърията

Със закъснение, както обикновено в България, но все пак хипстърията стъпи на софийска почва. Хипстърските заведения и тяхната клиентела са точно обратното на тези от първата категория, но са не по-малко дразнещи. Създаващите ги и работещите там са леко отнесени арт персонажи, убедени в гениалността си, за които спазването на елементарни ресторантски правила е ограничаване на човешките им права и свободи. Леко мърлявият, но оу-соу-арт външен вид, неправилно сготвените или недоготвени храни, пльоснати по абсурден начин в отново не особено чисти чинии, мръсният под на заведението – всичко това е полет на духа и ти си дребен еснаф, ако искаш нещо друго. Феновете на тези заведения са арт персонажи с интелект над средния, които държат да пият зелени смутита, крафт бири, студена филтрация органик кафе и комбуча и да ядат киноа (не се свенят да я набутат даже в мусаката), хумус, гурме бъргъри, сладолед от солен карамел, кейл, домашно направен кетчуп и рамен. Стига да звучи достатъчно нестандартно и да са първите, които го опитват, хипстърите могат да изядат всякаква гадост, което си е благодатно поле за изява на готвачи с мръсни тениски, прекалено много татуировки и несъществуващи стандарти за хигиена. Не ли, както пита д-р Филипов?

Като в гъста гора между тези две групи отчаяно се лутат средностатистическите, тематичните и fine dining ресторантите, които, всеки в категорията си, не правят компромиси с качеството на храната. Неразбрани от широката публика, те остават малко на брой, като е вярно и обратното – малко са на брой, защото публиката не ги разбира. Тя не ги разбира обаче, защото не ги среща достатъчно често, за да свикне с тях и да поиска да ги разбере. Истината е, че публиката е само едната страна на монетата в един ресторант, другата е персоналът. Да сформираш професионално подготвен и съвестен екип или такъв, който иска да се учи си остава мисия невъзможна в България и през 2014 година. А кухнята е място горещо във всеки смисъл – който не гори за това, което прави, изгаря.

40

Да станеш на 40 в България през 21 век е един от кошмарите на модерната бг-уомън. Моят беше да стана на 38 и оттам нататък го взимах по-леко, като все пак трябва да кажа, че много лампи за неизбежния ход и неизчерпаемост на човешката глупост ми светнаха и през годините, в които ми предстоеше да стана на 41 и на 42.

Годините около 40-те повечето българки прекарват покрити с воала на странна невидимост, може би защото и те самите, както пишеше на една снимка във Фейсбук, не знаят дали искат да се влюбят или да се пенсионират.

Първото схващане на врата в живота ми ме накара да се огледам какво толкова й е лошото на средата на живота и честно казано, открих повече преимущества, отколкото недостатъци.

Моят списък с 12 причини да не се притесняваш, че ставаш на 40:

1. Виждаш и разбираш неща, за които преди си нямала никаква или погрешна идея. „Първите 40 години съставят текста, а следващите тридесет – коментара към него…”, казва Шопенахуер и продължава: „…, който ни научава правилно да тълкуваме истинския смисъл и взаимовръзките в текста, заедно с поуката и всички нюанси… Към края животът заприличва на приключващ карнавал – падат маските. Тогава виждаме какви са били всъщност хората, с които сме имали досег в житейския си път.”
2. Провалът не е трагедия, успехът не е неизменен, всичко е живот. Гледай да го живееш, за да видиш как едното може да се обърне в другото.
3. Свободата да кажеш на продавачката в хипстърския биомагазин, която ти казва, че кокосовото масло е единственото и ултимативно средство за почистване на лицето: „Не. Изобщо не ме кефи. От него получавам акне.” Ако си на 20 ще си ходиш с акне още поне десет години.
4. Няма нужда да се преструваш, че харесваш „правилните” хора или неща. Правиш все по-малко компромиси с хората около себе си и просто вече нямаш толкова време да слушаш глупости или да задоволяваш чужди капризи, в резултат на което филтрираш сериозно боклука и се обграждаш с правилните хора.
5. Спокойно отиваш на обяд или вечеря сама, няма нужда от „Мария, която да ми прави компания, защото не мога да седна сама на маса, всички са с някого.” Отиваш, заради храната, не за да те видят. Наяждаш се, отиваш си, няма драма.
6. Няма нужда да губиш време с прогнозата за времето – коленете ти я казват.
7. Спокойно можеш да гледаш в захлас свежите 20-годишни репички и да им се възхищаваш на сияещите кожа, коса и стегнати ръце. Знаеш, че освен, че няма смисъл, няма и как физически да се върнеш там, на 35 не мислиш точно така.
8. Ако си внимавала навремето, си видяла, съответно пипнала и опитала, всичко, което може да предложи нощния живот. Да те събудят, ако направят коктейл с вода от Марс или се появи мъж с два пениса.
9. Наясно си с граматиката и стъпването на човек на Луната е част от твоя живот. Колко 30-годишни могат да се похвалят с това?
10. Ситуацията с мъжете е win-win: по-младите ще се огледат в твоя опит и зрялост; по-възрастните – горе долу в същото плюс във все пак по-крехкото от тяхното тяло.
11. Епохата – в 21 век сме! Преди векове хората са живеели до 40, по времето на майка ти са считали 40-годишните за възрастни, днес 40 са новите 30 – животът е пред теб. Можеш да смениш кариера, да започнеш проект, който отлагаш от толкова време, можеш да родиш дете.
12. Знаеш, че не си идеална, но вече имаш куража да попиташ кой определя идеала и кой дефинира дефекта?

Ако импресионистите не бяха зъболекари

 За това колко е важно да имаме конкретен и даден с достойнство отговор на въпроса „Какво работите?“

Когато И. каза, че може би е намерил призванието си и иска задълбочено да учи занаят, околните казаха, че това било ау, колко хубаво и интересно, и браво, и как се бил сетил. А аз си казах „разгеле, сети се, от кога чакам да го каже това”.

След като разбраха, че ще учи в една от най-престижните школи на света, много хора около него проявиха завист, някои – благородна, някои – не толкова. Някои направо му казаха, че е луд да се захваща. Замислих се кои хора съставляват втората и третата група и установих, че не мога да кажа нищо конкретно за тях – нито какво са учили, нито каква е професията им, нито се сещам за някакви особени сръчности или дарби, които притежават. Те нямат такива. Те вършат това, което аз на петгодишна възраст си представях, че ще върша през 2000-та година: всеки ден ще ставам, ще се обличам, ще отивам някъде, където ще работя нещо и вечер ще се прибирам. В общи линии – нищо. В ума ми на петгодишна блондинка акцентът падаше върху ритуала на обличането и избирането на чанта и обувки, но загриженият поглед на баща ми явно ме е следял зорко още тогава и е разбирал, че аз съм едно от децата му, което трудно ще намери призванието си и има нужда от интензивно професионално ориентиране. Няколко години по-късно баба ми вече пускаше пасове колко хубаво щяло да бъде ако съм станела „милосърдна” сестра (тя беше родена през 1907 година, мир на праха й), докато аз я гледах с мътен поглед и казвах, че по-скоро бих отровила някого, отколкото да го обгрижвам. „Аптекарка тогава?” с надежда питаше тя.

Нека обясня що за човек е баща ми. След завършване на висше образование по физика и математика в Софийския университет, следва такова по оптика в Германия, по която с висока скорост се пише и докторат. Върнал се в България, той се оказва първият оптик на Народната Република, признаването на чиято диплома изисква свикването на академичен съвет, тъй като досега у нас такова нещо не е имало. Общо взето, човекът е порел с гърди водите и когато трийсет и повече години по-късно аз се завърнах с първата по рода си диплома в моята област и стана ясно, че няма на какво да я приравня в българското образование, ми беше напомнено, че това не би трябвало да бъде сериозна пречка за дъщерята на баща ми. Да съм свикала академичен съвет.

До ден-днешен баща ми вярва, че времената на енциклопедичните мозъци и открития са отминали и че последният век от човешката история е времето на специализацията, времето на ежедневния, упорит и целенасочен труд, на непрекъснатото усъвършенстване на уменията, независимо дали си мозъчен хирург, бижутер или готвач. Светът ни, какъвто го познаваме, стъпва на раменете на хора, които са посветили съществуванието си на тази задача.

Наздраве за (без) децата!

Една от мадамите, чийто блог следя и на чийто живот благоговейно завиждам, защото знам, че никога не бих могла да го водя, публикува следния статус във Фейсбук през тази седмица:

„На входа на всеки ресторант:
– Колко?
– 9 сме.
– О!
– 5 от 9 обаче са деца.
– О!
М: – Защо се мръщят?
Аз: – Защото сме шумни, цапаме, ядем малко и почти не пием алкохол.
М.: – А, точно ние сме!”

Споделих го на моята стена с усмивка, която, както написах и на самата нея, още не съм решила дали е ехидна или разбираща, като добавих и моя коментар:

„От една страна никой не иска шумен и цапащ клиент, пък и с малка сметка. От друга, всеки има право на храна навън, така че може би трябва да се обозначава, че еди-къде си децата са добре дошли. А мамите и татковците да подбират концепцията на заведенията, в които ги водят. Не очаквам от тригодишни да пазят антикварното обзавеждане, очаквам го от родителите им. И очаквам хората като се поогледат – наоколо и в менюто – някак си да разберат дали изказвания от рода „Еее, колко е да му опържите едни картофки!“ и „Няма пилешки филета на тиган?” са на място или не.”

Пишейки този коментар в паметта ми като на пружина изскочиха две случки с деца на брънч в нашия тогава не съвсем отворен винен бар.

1. На дететo му става скучно, не стои мирно, бащата му зашива един як шамар, защото той пък си пие шампанското в момента и не иска да бъде притесняван, детето идва към бара ревейки и натиска първото ярко светещо копче, което вижда. Това скапва цялата ни система, защото то, разбира се, е натиснало единственото копче, което са ни казали да избягваме да натискаме. Деликатно го упътваме обратно към масата, където то нарочно събаря стъклена чаша на пода. Проблемът ми тук е не толкова детето, колкото шамара. Не искам да бият деца в заведението ми. Бяхме се заклели, че ако още един път го ошамари, ще го изгоним. Нo те просто престанаха да идват, защото евтиното шампанско свърши.
2. Семейство Адамс наистина съществува и аз го видях. Пак на брънч. Още с идването си Мортиша ми казва да й наглеждам децата – 3-4-годишни близнаци, които откривам след известно търсене, защото те, като зайчето на Дурасел, просто не могат да спрат на едно място и вече лазят по пода пред бара. След като не се съгласявам, бивам запитана какво толкова щяло да ми стане. Мортиша е и супер нагла. Опипването с мазни ръце и преместването на всеки един предмет, включително и на уникален порцеланов носорог, подарен на бара, само ще спомена за протокола. Пръскането с вода в тоалетната – също. Но фактът, че зайците са качени от майката на каменния плот и стоейки прави изпикани в каменната мивка в предверието на тоалетната, скъсва обръчите на доброто възпитание и тя е уведомена, че това е под всякаква критика и ако не ги свали веднага, ще бъде помолена да напусне. Страшно изумена тя пита какъв е проблемът, но явно виждайки лицето ми, решава да не настоява и ги сваля.