Германия е една от най-вдъхновяващите и едновременно с това една от най-подценяваните страни по отношение на туризъм, вино, храна, история и култура. Дали интересите ви лежат някъде из планините, в езерата, в музеите, църквите или, дай боже, в избите – Германия е следващата ви цел.
Виненият човек е пътуващ човек и целта на следващите няколко страници е да ви припомнят кои точно бяха причините за това.
Как ви се струва идеята ризлинг да е дядо, внук или доведен брат на пино ноар, шардоне, гаме или фурминт? Луда работа безспорно, но да изследваш ДНК-то на винените сортове не е съвсем стандартно занимание. Д-р Фердинанд Регнер от Института за витикултура и помология в Австрия, и особено активен ампелографски изследовател, открива през 1998 година (Regner et al.), че ризлингът има роднинска връзка със сорта Gouais Blanc – един от най-древните и плодовити сортове на Западна Европа, чийто гени се откриват в поне осемдесет (!) други сорта, включително изброените по-горе. 26-те официални синонима и 6-те сорта, които се бъркат с него са само частични доказателства за предългата история на ризлинга. Хрониците на виното от последните няколко века може и да спорят дали първото официално споменаване на сорта е през 1435, 1464, 1552 или 1546 година, но всички са единодушни, че ризлингът е като Атлас, на чийто рамене се крепят небесата на най-новата винена история.
Все още се дискутира и дали името му идва от немските думи Verrieseln (изресяване на лозата), от reissender Säure (разкъсваща киселина), от edles Reis (благороден филиз) или от Rusling (черно дърво). За да се направи разлика с италианския ризлинг (Riesling Italico, Welschriesling), който е съвсем отделен сорт, ризлингът е известен още като „Рейнски” или „Бял” ризлинг.
Студоустойчив поради дебелия си и здрав ствол, късноцъфтящ, средно до къснозреещ, устойчив към мана, леко податлив към брашнеста мана и ботритис (слава богу за последното), ризлингът зрее бавно. Това от една страна го прави особено подходящ за по-северните винарски регони, от друга иска да бъде засаден в най-изгодно разположените лозя, за да узрее напълно. Особената му претенциозност към изложението не важи за почвите – справя се с различни типове и в съответствие с това вината имат различен профил. Оптимални условия предоставят стръмни каменисти склонове или тераси на речни долини.
За ризлинга се казва, че предава по уникален начин тероара, от който идва и именно затова ризлингите от Елзас нямат нищо общо с тези от Австрия; австрийските – нищо общо с тези от Германия, а европейските като цяло – нищо общо с тези от Новия свят. „Центърът на просветата” що касае ризлинга обаче е и си остава необятната и и изключително интересна във винено отношение Германия. Там той расте във всички винени региони и 22 000-те хектара, които заема го правят най-разпространеният сорт в Германия.
Ризлингът е абсолютното и пълно олицетворение на немската винена култура.
Немските ризлинги се срещат във всевъзможни качествени степени и стилове. Принципно нямат контакт с дъб, но на места вината отлежават в стари големи бъчви с вместимост от около 2000 литра. Трудност при ориентирането във вкус и стил представлява наличието на остатъчна захар във виното. Тя се среща по-често в т. нар. предикатни вина (Auslese, Spaetlese, Beerenauslese, Trockenbeerenauslese), но и много от вината от степените „Качествено вино” (Qualitätswein) или „Кабинет” (Kabinettwein), особено ако идват от по-северните области, компенсират високата свежест с деликатна сладост.
Сухотата и остатъчната захар на виното изглеждат по абсолютно различен начин в немските ризлинги и трябва да сте наясно с това, за да подходите правилно към тях, да ги разберете и оцените. Принципно сухотата на немският ризлинг не е тази на френското шабли или на сансера от Лоара и няма как да е при разкъсващата киселина, която би се усещала остра, изсушаваща и дращеща гърлото, ако не би била компенсирана от известно количество остатъчна захар. Това означава, че често алкохолната ферментация не се провежда докрай и алкохолното му съдържание обикновено e 8 – 9%.
Има обаче и едни други ризлинги, които отличават новото поколение винари от следвоенното и които са ултимативен израз на тероара и разбиранията на енолозите и са абсолютно сухи. Те се срещат все по-често, винаги са забележително добри и по всяка вероятност ще се окажат бъдещето на немския ризлинг.
Типичният немски ризлинг има бледожълт цвят със зеленикави нюанси, в носа доминират праскова или ябълка, на тяло се усещат стоманената свежест и гъвкавата плодова сладост. При вина от шистени почви се говори за минералност, която при по-младите вина се проявява като нотка на кремък, а при отлежалите – като петролен тон. Естествено високата киселинност е добра предпоставка за производство на пенливи вина и почти всяка изба прави свой Winzersekt (или Sekt) от ризлинг по класическа технология, много от които са истински интересни вина. Благородно сладките и снежни вина (Eiswein) са най-високо ценените немски ризлинги в световен мащаб, които намират място във винените колекции наравно с вината от Бордо и Бургундия.
Ризлингите трябва да се пият минимум една година след реколтата, като при много вина е най-добре да се изчакат няколко години – почти невъзможна ситуация в съвременния бързащ винен свят, но е добре да се знае. Не само от колекционерска гледна точка, но и от потребителска – търсенето на последна реколта немски ризлинг не е необходимо, точно обратното. Потенциалът на топ-ризлингите се измерва с човешки животи.
Яна (несъвършенството прави стила ...) 